Автостопът

Нощта вече бе спуснала наметалото си върху шосето. Зловещите очертания на сивите скали покрай пътя се подчертаваха от мрачната обстановка. Въздухът бе студен и носеше усещане за зима. Отвсякъде се чуваха звуци, ту по-тихи, ту разтърсващо ужасни. Истинско чудо би било, ако и не завалеше и сняг. Оставаше само една седмица до Коледа и малките бели звездички, сипещи се като лунен прах от небето биха липсвали на всеки.

От време на време минаваше някоя забързана кола, мотор или камион. Черните облаци, които затулваха небето приличаха на гъстите смръщени вежди на Смъртта, носещи проклятие, старост и вечна забрава. Студени като гроб, мълчаливи като мигът преди проблясване на светкавица и загадъчни като древен паметник. Символ на Вечното Нищо, което погубва душата, тихото страдание и немотата. В тях не бе останала нито красота или грозота, нито добро или зло, а едно непрекъснато безразличие, убиващо всяка капчица жизненост и енергия, останала в изтерзаното тяло на жертвата. Това навярно бе краят, по-нататък няма каквото и да било: ни радости, ни, скърби, ни омраза, ни любов или звезди, светлина, време.

Тя се загърна плътно с дебелото си дънково яке, най-топлото, което имаше. Пристегна по-плътно презрамките на леката си раница, където бяха наличните й пари, дневника, документите, тоалетните принадлежности, два пуловера и още един чифт вълнени панталони. Както и последното й пакетче с бисквити, които пазеше за по-нататък.

Сви се под голото дърво и зачака търпеливо. Сърцето й примираше от злокобната обстановка, наподобяваща царството на Хадес от митологията. “Хайде, стига драми, просто те е страх от тъмното. Все някой ще те вземе!”, смъмри се наум.

Днес не бе успяла да спре никого и замръкна в тази околност. Разтрепера се обезсърчена, когато усети, че вероятно трябва да прекара нощта тук. Отчаяно се надяваше някой да я отърве от това подтискащо мълчание и очакване!

Най-накрая, в далечината, забеляза лека светлинка. Кола! Изскочи на средата на пътя и замаха лудо с ръце. Чувстваше, че който и да е там, щеше да му е благодарна до края на живота си.

След две безкрайни минути превозното средство спря. Една от вратите се отвори и момичето влетя като хала вътре, затръшна я след себе си и чак когато шофьорът потегли, то се успокои и се отпусна на седалката. Сърцето й възвърна нормалния си ритъм. Разтри изпотените си от напрежение ръце и погледна навън. Все още не можеше да разбере какво толкова я бе разтревожило освен невероятно зловещата обстановката, и все по-обезкуражаващата я самота!

– Доста неподходящо време за пътуване. Не те ли е страх?

От мястото до нея дочу приглушен глас. Чак сега обърна внимание на човека, който я бе взел. Мъж на около тридесет и пет години, с мрачно изражение и изострени черти. Съсредоточеният му поглед бе вперен в далечината пред него. Имаше поразяващи очи – сиви като стомана, без други разцветки или нюанси, напълно безизразни, но дълбоко в тях се спотаяваше песимизъм и сарказъм. Гъстата му черна коса и формата на лицето му подчертаваха жестоката извивка на челюстта му. Позата му бе властна и внушаваше неустоим респект. Тя помълча няколко мига, загледана в профила му и после отговори с леко учуден тон.

– Ами, малко. По принцип се качвам на някоя кола следобед, но днес не ми провървя. Впрочем, благодаря ви, че ме взехте.

– Не се притеснявай – отвърна сухо той.

Напрегнатата тишина продължаваше, и след известно време момичето реши да я прекъсне.

– Аз съм Деница – и протегна слабата си китка.

– Приятно ми е – мъжът студено я стисна, явно не сметна за нужно да се представя. – И накъде пътуваш?

– Кулата.

– О, разбирам, поредната бегълка от ада! – изсмя се хапливо. – С глава, пълна с розови мечти да завладее света, а? Господи, колко наивни са някои хора!

Гърлото й пресъхна и тя се взря в него с разширени от изумление очи. Дишането й спря, усети как светът се завърта пред погледа й. Ръцете й несъзнателно се вдигнаха към шията и тя стисна гърлото си. Мислено се упрекна задето бе толкова слаба и се опита да се овладее. Погледна още веднъж към него и й се стори, че въобще не е забелязал реакцията й. Очите на мъжа бяха вперени във всепоглъщащата тъма, изобщо не бе помръднал откакто се качи в колата му. Поради някаква неизвестна причина съжали, че все още не е на пътя. Като че ли в този странен непознат се криеше нещо друго… Плашещо.

– За… какво… говорите?

За първи път откакто го гледаше той се извърна към нея. От това я побиха ледени тръпки и тя отмести очи. Напомни й на вълк, който преследва своята плячка по пълнолуние. Половината от лицето му тънеше в мрак и му придаваше още по-зъл вид. Типичния вид външен вид на класически психопат, но той бе повече от това. Чувстваше се несигурна в негово присъствие. Караше я да бъде жалка и уплашена. Ненавиждаше това чувство. Винаги се бе мислила за човек, който се владее отлично. Въздъхна и се опита да издържи.

– О, дете, не се опитвай да ме лъжеш! Отлично разбирам какво става в малкото ти подрастващо мозъче. Ти си като отворена книга пред мен. Така че, по-добре недей да ме заблуждаваш. Кулата е идеалния изход от ада. Явно си решила да се махаш оттук, и то доста преди да навършиш пълнолетие. На колко си, на шестнадесет?

Тя кимна сразена. Никой, абсолютно никой не бе заподозрял намерението й да избяга от България, дори най-близките й. Просто се бе измъкнала безшумно през вратата, взимайки със себе си само най-необходимото и минималната сума пари, които се надяваше да й стигнат по пътя. Предварително бе уредено. Деница само трябваше да пристигне в Кулата на уречения ден. От там щяха да я прехвърлят в Гърция. През Сицилия, Испания и после до САЩ, скоро щеше да е свободна. Е, не съвсем. Трябваше да работи за този човек, макар още да не знаеше какво точно… Но със сигурност би било по-добре от абсолютна нула.

– И как си намислила да се прехвърлиш през границата ако не е тайна? Не че ме интересува… – той изкриви презрително главата си.

Деница вдиша дълбоко преди да каже нещо. Какво пък, ако му отговори?

– Запознах се с един бизнесмен в София в някакво заведение. Той ми каза, че помага на млади хора да избягат от България. Тук дават половината от парите – 1 000 евро. Когато пристигнат започват да работят при него. Така му връщат другата част. Аз… продадох някои свои вещи, заложих други, поисках заеми и успях да събера тези пари. Нашите така и не разбраха, а кой знае – може още да са толкова пияни, че да не подозират, че ме няма. – изненада се от последните думи, които й се изплъзнаха и от горчивината в гласа си.

Тогава мъжът се засмя така вледеняващо тръпка, че момичето отскочи и се притисна към вратата. Вече бе ужасена.

– Господи, знаеш ли, че си най-глупавата тийнейджърка, която някога съм срещал. Вестници не четеш ли, телевизия не гледаш ли? Нямаш ли представа какво става с такива като теб, които си мислят че знаят много. Нима не можеш да разбереш каква работа ти готви този “благодетел”, а? Веднага ще те направи проститутка още преди да си се усетила. Всеки ден мазни типове ще те използват като играчка, инструмент за всеки техен извратен каприз. А когато остарееш, ще те изхвърлят на улицата.

– Но той не е такъв… – опита се да обясни Деница. – Не е лош човек…

– Как може да прецениш кой какъв е? Ти си само едно дете. Ако трябва да те посъветвам нещо, по-добре отмини Кулата. Там не е за теб. Никой няма да те вземе с неясното обещание, че ще му върнеш пари.

– Тогава… къде да отида? За нищо на света няма да се върна у дома, при тия свине – приемното ми семейство. Вече приключих с този етап – рече тя, отпускайки се на седалката. Чувстваше ужасна умора. – Дали има някой друг път навън…

– Защо толкова искаш да излезеш? – сви вежди той.

– Мисля че ви е ясно. Още в самото начало ме нарекохте “бегълка от ада”. Тук никога, ама никога няма да живея по-добре. Дори с диплома за висше образование спокойно можеш да търкаш улиците. Аз не искам и няма да съм такава.

– Значи мразиш живота си?

– Ненавиждам го! Не мога да продължавам да се правя, че не виждам как всичко се срутва пред очите ми, а хората да ми повтарят че съм песимистка. Искам да се измъкна изпод руините докато съм още здрава.

– Права си. Виждам, че искаш да се отървеш от масовото безсмислие, в което живеем. И смятам да ти помогна.

Очите на Деница се разшириха от изненада, ужас и смътна надежда, родена изпод пепелищата, които бяха останали от плановете й, разбити от същия този човек като картонени кули. Нима имаше шанс… О, дано да е така…

– Но… как?

– Ела с мен. Аз ще те отведа далеч от всичко това. Можеш да ми вярваш, че няма да те накарам да се продаваш. Предлагам ти прост и ясен изход. Последвай ме и никога повече няма да ти се налага да бъдеш мачкана. Съгласна ли си…

– Да, разбира се… – рече екзалтирано тя, с широко разтворени от вълнение очи.

Минаха няколко минути, в които момичето се опита да се опомни от обладалата я радост. Може би всичко това бе знак, че най-после щеше да се изпълни съкровената й мечта. О, дано да не се разбият и тези въздушни кули!

– Това е първия ти живот, прав ли съм?

– Не ви разбирам… – отвърна смутено Деница. Що за странен въпрос! –  Какво искате да кажете?

– Че живееш за първи път – мъжът извърна очи от пътя и отново я прониза с поглед. – Ако е така, няма как да го разбереш. Но когато дойде вторият живот започваш да си спомняш картини от предните ти посещения на Земята. И аз някога бях като теб. Преди повече години от колкото ме е грижа да броя. Имал съм толкова превъплъщения, че едва ли съществува област в човешката история, която да не съм проучил или пък нещо, за което да не знам. И честно да ти кажа, отегчен съм до смърт от цялото това безсмислие. Нима ще продължава завинаги? Добре ни е излъгал този който ни го е дал. – Тогава откъсна ръка от волана и докосна челото й. Зарядът бе толкова силен, че момичето се разтресе от силния електрически шок. – Да, първият е… – отмести се в страни. Тя изглеждаше като ударена с тухла четворка, изтерзана от бързо редуващи се емоции.

– Искате да кажете… нима вярвате в тези глупости за прераждането? – Придобила налудничава дързост, Деница го изгледа с насмешка. – Не говорите сериозно. Пък и животът е прекрасен, стига да умееш да му се наслаждаваш. Трябва само да го изпълниш колкото се може повече. Втори шанс няма … После ти остава само Бездната на Мрака. Друг живот – как пък не!

– Така ли? И кой ти го каза?

– Никой. Просто го знам. Искам да умра колкото се може по-късно и по-щастлива.

– Всичко, за което ми говориш е толкова нереално колкото след малко ще бъдем и ние. Винаги се раждаме отново и отново… Докато накрая се уморим от този непрекъснат бяг. Когато човек достигне определена възраст, се замисля за някои важни въпроси, които не занимават младите, бързащи да превземат нови територии. Какъв е смисъла? Защо си струва да живееш? Нима няма нещо по-добро? И аз го открих. Намерих шанса да се освободя от тези робски вериги, които ме стягаха. Тази нощ ние двамата ще напуснем този свят завинаги, и ще поемем към истината… Пред нас ще се открие нещо съвсем ново. Ти ще бъдеш моя спътница…

– Не! – изпищя ужасено Деница, когато осъзна значението на думите му. Погледна през гъстата мъгла на мрака навън и установи, че се насочват към една долина, която… О, Боже, какво ставаше тук? Не можеше да се случва. Тя пламтеше в огън.

Бе попаднала на един опасно луд, който си въобразяваше, че като се самоубие, ще постигне следващото ниво на еволюцията. Но по-важното бе, че е избрал нея за дългия път… Защо?! Трябваше да го убеди.

– Моля ви, не го правете! – крещеше през сълзи момичето. – На никого няма да кажа, ще направя каквото искате, само ме оставете жива. Аз не искам да умра!!! Не съм живяла достатъчно, за да умирам. Това не трябва да ми се случва. Аз съм само на шестнадесет… Този живот е единственият,  който ще имам…

– Защо толкова отчаяно си се вкопчила в него? – попита студено той. – Ще те оставя тук и ще бъдеш някакъв скот. Това ли искаш? Нищо не те задържа. Уверявам те, бил съм тук по-дълго отколкото можеш да си представиш. А това, което аз ти предлагам не се равнява дори на толкова.

– Лъжете! Никой не се връща от там! Всички оставаме като бледи сенки, които се мъчат. И знам, че ще отидем там. Никога няма да се върнем. Послушайте ме, избавете себе си и мен от това безумие. Господ наказва жестоко самоубийците!

– Нима вярваш в него! О, та той е една утопия, измислена от хората, за да се утешават в тежки моменти. Има нещо по-велико, но то не е Бог. То ни държи тук, в непрекъсната мрежа от прераждания. Не иска да опознаем истинската си мощ, защото тогава ще бъдем по-велики от него и ще загуби властта си! Ще бъдем свободни! Зарежи това и тръгни с мен. Аз открих начин, по който да го надвия преди години. Много се опитаха да ми попречат да изпълня зова на истината, но платиха за това скъпо. Недей да се отказваш.

Деница се отпусна назад, ридаейки от отчаяние. Взря се в очите му и нещо се добра до най-дълбоката точка на съзнанието й. То сякаш възприемаше идеята му, но не бе в състояние да повярва. Не още. Бе твърде рано. Смъртта й би била безсмислена. И тя знаеше как да го убеди в това.  А и искаше този живот. Имаше толкова неща, за които бе мечтала да извърши, половинчати дела…

– Може би има логика в това, което говорите… Но това, че вие сте готов за такава важна стъпка, не означава, че аз съм. Изживяла съм толкова малко. Ако достигна вашата възраст, тогава мога да дам реална оценка на всичко това. И ще поема по моя път. Само, че не и сега… Съзнанието ми е затворено… Ако дойда с вас, ще бъде по принуда, може всичко да се провали.. Ако ще извършвам такава важна стъпка искам да е с пълно съзнание… Не мислите ли?

Тогава той потъна в черупката си. Гъстите му вежди се сбръчкаха, а погледът му придоби толкова съсредоточен вид, сякаш онова синьо електричество, което се бе преляло в нея, изтичаше. Какво ли щеше да реши? Забеляза, че колата е забавила ход. Може би това е шанс.

Уви! Вече бяха почти на самия ръб на пропастта. Затвори очи, мислейки че положението е безнадеждно. Гумата леко се плъзна по един камък и превозното средство надвисна наполовина. Момичето закрещя и го замоли отново през горещи сълзи. С всяка изминала минута рискът се увеличаваше. Още миг и щеше да падне…

– Ти си права… Някой ден ще ме разбереш и няма да бягаш от съдбата си. Когато си готова – мъжът свали странен медальон, изпъстрен с различни полускъпоценни камъни. – Ти ще знаеш какво да направиш. А сега върви и се изправи срещу всички, които ти пречат. Достатъчно си силна, за да го направиш. Не си родена да бъдеш роб! – След като го пое от пръстите му, й отвори вратата. – Сбогом!

– Сбогом! Няма да ви забравя! – рече Деница и изскочи като вихър от малкото пространство.

Колата избухна в зловещи пламъци, виещи се като огнени езици нагоре към мрачното нощно небе. Пушекът придаваше странен оттенък на оранжевото. Тогава тя видя, че огънят бе придобил форма. Докосна медальона, който се бе спасил по чудо и разбра, че това е същата причудлива фигура, като тази, пламналата, долу в пропастта.

Стисна я и още дълго продължаваше да се взира с насълзени от вълнение очи. Изправи се и усети как я завладява спокойствие както никога преди.

Години по-късно, когато си спомнеше за тази нощ, рационалното й Аз щеше да отрича нещо да се е случило, щеше да го окачестви като халюцинация. Но онази част от нея, която се бе родила тогава, никога нямаше да спре търсенето… докато не намереше отговор и смисъл.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: