Клетвата

– Какво искаш да кажеш? – попита мъжът с едва сдържано спокойствие. Вътрешно се разкъсваше от тревожни, мрачни предчувствия, подсилвани от недомлъвките на лекарката. Искаше точен и ясен отговор: какво беше положението му. И ако до една минута, тази очевидно смутена от новината, която трябваше да му съобщи, жена не му кажеше резултатите от изследванията, пламъкът щеше да достигне връхната си точка и да лумне в изгаряща светлина. Надяваше за нейно, а и за негово добро да му разкрие истината. Колкото и болезнена да бе, имаше право да знае.

Тя  въздъхна, свали очилата си и ги изтри. После го погледна открито, явно решила че няма смисъл да крие каквото и да било от този проницателен човек, и заговори с остро изразено съчувствие.

– Добре, Сашо. Тестовете показват наличие на особени ракови клетки в кръвта ти, които постепенно ще я разрушат. Много рядко заболяване и още не е измислено подходящо лечение за него.

– Какво?! – Маската му на привидна хладнина и сдържаност се срина. От този, който до преди малко бе седял на стола срещу бюрото, не остана ни най-малка частица. За по-малко от тридесет секунди се превърна в отчаян нещастник. Обикновено се стараеше да не издава чувствата си, но сега не бе възможно. Та нали току-що му бяха съобщили, че е смъртоносно болен! Не беше ли това просто поредният кошмарен сън?

– Много съжалявам…

– Съжаляваш? Имаш ли представа за какво говориш! Как е възможно да съм болен от рак…

– Разбирам стреса ти. – Тя се опита да оправи нещата. – Но това е истината и няма никакъв смисъл да те лъжем. Знам, че ти е трудно да свикнеш с тази мисъл, но…

– Абсолютно сигурно ли е? Дали не си ми подменили изследванията, или лаборантите са направили нелепа грешка, или… Искам да повторим процедурата още веднъж.

С тези думи Александър Сианов изскочи като хала от кабинета. Доктор Захариева се загледа с тъга след тръшнатата врата. Младият мъж в момента се ловеше като удавник за сламка, не можеше да приеме факта, че бавно умира. Впрочем така се случваше и с повечето пациенти, с които се срещаше ежедневно. Подтискащата съдба на обречените. Може би щяха да удължат агонията му с няколко месеца, в най-добрия случай – година. Съзнаваха, че е безсмислено, но го правеха.

***

– И това е окончателната диагноза? – Александър  притисна ръце към главата си и затвори очи. Чувстваше се ужасно, напълно изтощен и замаян. Сега след като най-после бе принуден да погледне реалността в очите, съвсем ясно усещаше хищните звуци, които издаваха миниатюрните пирани, скачащи във вените му. И при всяка изядена частица от него, изгарящата болка в сърцето му се увеличаваше.

Ако преди няколко месеца му бяха казали за подобна диагноза би се изсмял. Въпреки изтощението от тежката работа и безсънието, винаги бе бил в крещящо здраве. Може би сам бе виновен. Просто трябваше да си прави профилактични прегледи по-редовно. Така сега щеше да има по-голям шанс да оздравее. Или се лъжеше? Вече нямаше  значение.

А имаше толкова хора, с проядена като от червеи душа, заради злините, причинени от тях. И въпреки това доживяваха до дълбока старост и дори не бяха измъчвани от пристъпи на съвест. Ако не друго, поне цял живот се бе опитвал да работи в полза на справедливостта и бе безукорно честен. Стараеше се да е максимално обективен във всяко отношение. За миг усети как трусовете на яростта го разтърсваха до основи. Защо точно той? Какво толкова бе сторил, за да заслужи подобна съдба, точно сега, в разцвета на своите тридесет години. Защо Съдбата му се подиграваше по такъв жесток начин? Нима нямаше причина за заболяването му? Отказваше да го приеме.

– Страхувам се, че е така – промълви печално събеседницата му. – Но не мога да отговоря на другия ти въпрос. Аз самата нямам обяснение. Едва ли е само от умората и стреса. Тези клетки се развиват в много  благоприятна среда. Да не би някой от семейството ти да е имал подобни оплаквания?

– Доколкото ми е известно – не. – Той отново разтри слепоочията си. Кожата му вече приличаше на подметки за обувки, използвани до край. – Но бих могъл да проверя. Значи ми препоръчваш химиотерапия? Дали би помогнала?

Тя сви рамене.

– Със сигурност би ограничила развитието на болестта, но това е всичко.

– Разбирам… – каза Александър с изливаща се като катран от гласа му горчилка. – Не се опитвай да ми вдъхваш увереност, докторе. Зная, че почти няма надежда. Едва ли ще успея да се спася. Макар да отказвам да напусна бойното поле, предчувствам, че ще загубя тази битка. Твърде жалко, наистина.

– Ще ти дам болнични …

– Не е необходимо. Не възнамерявам да прекъсвам делата си.

– Сашо, това би било самоубийствено! – Кафявите й очи се разшириха от тревога, тя се изправи и го изгледа изненадано. – Нуждаеш се от почивка. Не само няма да можеш да работиш пълноценно, а и ще ти навреди сериозно.

– Това е всичко, което имам! – противопостави се той. – Нищо друго. Така че, нямам избор. Остават ми вероятно два – три месеца и искам да ги изпълня докрай. Ако не друго, ще бъда добър адвокат до края на живота си. – Направи опит да се усмихне. – Искам да ме запомнят  такъв. Обади ми се да ми съобщиш часовете.

***

Той седна на бюрото си и започна да преглежда документацията. Напразно се опитваше да се съсредоточи върху поредния случай. Умът му все бягаше. Стисна ръцете си до болка, опитвайки се да се отърве от натрапчивите мисли, които се блъскаха в главата му. Мъчителната болка го разрязваше и не му даваше капчица покой. Може би не бе чак толкова добра идея така категорично да отказва отпуската…

Не! Това бе единственото разумно решение сред целия хаос, в който неочаквано се бе превърнал живота му. Припомни си клетвата, която бе дал пред себе си преди пет години, когато завърши право. Да се отдаде докрай на справедливостта, колкото и загубена да изглежда каузата му. А Александър Сианов винаги изпълнява обещанията си, нали? Да, поне напоследък. И наистина бе довело до големи промени.

Знаеше как ще протече земния му път, когато беше в шести клас. Още тогава искаше да се посвети на тази професия и колкото голямо клише да изглеждаше дори на самия него, вярваше, че съществува справедливост. Просто трябваше да я открие. Някои от адвокатската колегия се подиграваха заради пословичната му наивност и честност. Почти никога не защитаваше клиент, за когото не бе предварително убеден, че е невинен. Многократно му подмятаха, че ако продължава в същия дух ще трябва да си потърси друга работа. Той подминаваше с усмивка тези забележки.

Съдебните процеси изпълваха цялото му време. Александър просто нямаше как да върши друго. Непрекъснато си повтаряше, че е още рано. А сега се оказа, че е твърде късно. Така или иначе бе отдал живота си на тази цел, защо да не продължи до край?

Малко оптимизиран от тези мисли, поднови работата си. Стоеше надвесен над листите хартия повече от час и половина, когато едно слабо проскърцване отекна в слуха му. Отбеляза шума, но не му обърна внимание. Чак когато сянката на секретарката му падна върху бюрото надигна глава и се насили да се усмихне.

– Какво има?

– Делото е след половин час, не помниш ли? – Тя се усмихна. – Трябва да побързаш ако не искаш да закъснееш, нали?

– О, разбира се! – Александър махна с ръка във въздуха, преди да събере всичко в една папка. – Какво ли ми става напоследък? Губя представа за времето и реалността.

Беше решил да не казва на близките си за рака. Пък и нямаше кой знае на кого да го съобщи.

– Нищо чудно, работиш прекалено много и…

– Ох, всички само това ми повтарят! – Вдигна ръце с престорен театрален жест. – Какво толкова? Просто не се чувствам пълноценно, ако съм далеч от офиса. Имам фобия към безделието.

– Значи ти трябва психиатър. От колко време не си вземал отпуск? Петнадесет месеца? Повече?

– Стига, стига! – прекъсна я адвокатът, придавайки си сериозен тон. – Трябва да се съсредоточа максимално, нали не искаш да загубим?

Лора направи гримаса и скръсти ръце с отегчен вид. Понякога ненавиждаше прекаленото му вживяване в това, което правеше. Отметна един кичур от лицето си и предпазливо заговори.

– Впрочем, имам една прясна новина.

– Засяга ли ме.

– Уви, да. Днес е имало опит за бягство от затвора, неуспешен. Но с  доста пострадали. Според първоначалните данни  изглежда подбудителя е Катерина Красимирова, онази срещу която води дело преди три месеца, за сектантска дейност. С тридесетгодишната присъда. Тя самата е тежко ранена, с опасност за живота.

Едва сега младата жена забеляза, че той се е отпуснал  в креслото си, от лицето му сякаш бе източена и последната капчица кръв. Очите му бяха разширени от ужас, а зениците съвсем ясно повеждаха по тънкия черен тунел към най-невидимите кътчета на душата му. Изглеждаше сякаш бе видял нещо толкова зловещо, че е забравил да спусне защитните си бариери. Тревогата я обля и тя се приближи към него.

– Сашо? Добре ли си?

Тези думи го откъснаха за миг от ужаса, в който бе изпаднал при споменаването на онова име, което толкова се бе старал да затрупа под стотиците остри камъни. Тънката завеса, която го делеше от реалността се разкъса.

Мъжът разтърси глава и се постара да изглежда ведър.

– О, да, да, разбира се.

– Може би е по-добре днес да не ходиш на делото, а?

– Защо? Всичко е наред!

Ала съвсем не бе така. В съзнанието му вече бе отприщен онзи период от живота му, който искаше да забрави – единственият път, когато даде клетва, и то най-страшната от всички. И не я изпълни.

***

– Катя, сигурна ли си че… можем да го направим?

– Не ставай глупав! Уверявам те, това ще бъде най-великото изживяване. Така поне са ми казвали.

Това бе разговорът между двете седемнайсетгодишни деца, които вървяха по горската пътека към малката изоставена къщичка, точно в сърцето на леса. Момичето вървеше напред, а бледият, леко уплашен младеж едва успяваше да я последва. Тя изглеждаше уверена докрай в това, което възнамеряваше да извърши след по-малко от десет минути, той се чудеше какво ли въобще прави тук, в тихата лятна нощ, на път към нещо, което никак не му допадаше като идея. Макар, че го смятаха за смел, тези неща го изпълваха с недоверие и смут.

Но пък тя бе толкова убедителна в разказа си, че направо не усети как бяха тръгнали към усойното място. При всяко потрепване на въздуха, при всеки странен звук, издаван от нощните птици и падането на зелените борови игли, нещо в сърцето му изтръпваше, а дъхът му се смразяваше. Взря се във фигурата пред себе си. Откъде черпеше тази нескончаема енергия и вяра? Винаги й се бе чудил. Дори след толкова време прекарано с нея, тя си оставаше една абсолютна енигма. И въпреки различията си, бяха много близки.

Девойката, от чиито орбити се изливаше зелен огън и осветяваше лицето й, се казваше Катерина Красимирова. А момчето, което се оглеждаше на всички страни, сякаш очакваше от земята да започне да извира катран, наказващ ги за греха, който щяха да извършат, бе Александър Сианов, нейният най-добър приятел.

Познаваха се от деца и принадлежаха на приятелски семейства от средната класа. И двамата бяха възпитавани по абсолютно същия начин, посещаваха еднакви мероприятия в училище, ходеха всяка неделя на църква. Независимо от всичко, което бяха направили за тях родителите им, двамата поеха по различни пътища.

Александър учеше стабилно, получаваше добри оценки и похвали. Непрекъснато го сочеха за пример, но не бе особено популярен в компаниите. Съучениците му го намираха за прекалено сериозен и сдържан. Имаше ясно определени амбиции и се стремеше да постигне целта си. Малко или много бе мечтател, но половината от съзнанието му бе здраво стъпило на Земята.

По ирония на Съдбата, Катерина, най-довереният му приятел, бе пълната му противоположност. Бунтарка във всичко, от външния й вид до пълното отричане на установените традиционни ценности. Не отдаваше особено значение на науката, оценките й бяха посредствени, тъй като рядко намираше време за задълженията си покрай рокерските си изяви, внезапните пътувания на автостоп, и безбройните мимолетни връзки. Стараеше се да вземе всичко от живота, защото знаеше, че утре може и да е късно. И това като че ли не й бе достатъчно, ами се захвана с някакви странни ритуали, които служителите на Бога биха определили като сатанински и окултни. Стряскаше околните, понякога дори Александър трудно можеше да я разбере. “Лудата вещица”, както бе по-известна, не се интересуваше от мнението на околните. После Катерина избяга от дома и се засели в малка къщичка насред гората. Единственият човек, с когото поддържаше отношения беше Александър.

В известен смисъл й се възхищаваше заради нейната независимост и поради факта, че винаги казваше неудобната истина. Понякога сериозно го плашеше с изстъпленията си, беше почти сигурен, че тайно се дрогира. Но нима толкова рационален човек би могъл да схване сложните чувства на тази противоречива личност?

Настигна я и се взря в бледото лице, обгърнато от коси като гъсти черни хищни водорасли, вплели се в едно, прорязани от няколко кървавочервени линии на кичурите. Тънката й китка, около която висеше гривна от ярки камъни, мяташе коженото яке. Татуировката на рамото й бе много особена, най-вероятно някое от странните видения в сънищата й.  Тази специално бе с вълнообразни краища, във всички студени и топли цветове, които съществуваха. В очите й блестеше зелен огън. Нямаше и следа от колебание.

Най-после се оказаха пред мъничката постройка.Той въздъхна и прехапа устни.

– Слушай, трябва да ти кажа нещо, Кате. Важно е.

– Давай, знаеш, че винаги мога да те изслушам! – Момичето се усмихна топло.

– Аз… страхувам се от кръвта. Винаги когато видя такава течност в гърдите ми се надига буца, която сякаш ме задушава. Представяш ли си какво ще стане ако…

– Сашо, не ставай глупав! – Катерина спря и го хвана за раменете. Отново се опитваше да му вдъхне спокойствие. – Искаш да станеш адвокат, нали? Представи си че трябва да водиш дело за някое ужасно убийство и ти се наложи да разглеждаш хиляди такива снимки? Научи се да приемаш кръвта като нещо естествено. А този ритуал ще ни превърне в кръвни брат и сестра. Всеки ще чувства това, което и другия. Винаги, когато единият има нужда от помощ, другият ще се отзове. Толкова специално и е едно от най-красивите преживявания. И можеш да го направиш само веднъж.

– С човек, на когото би поверила живота си…

– Точно така! – Увери го тя, а омагьосващия огън го хипнотизираше. – Но си има своята отрицателна страна. Ако един от нас престъпи клетвата и наруши свещения обет на приятелството, ще бъде наказан сурово. Предупреден си. В случай, че не си сигурен, не трябва да го правиш. Е, какво решаваш? Още има време да се откажеш…

Александър притисна клепачи, осъзнавайки, че прави огромна грешка. Но не чувстваше сили да й се съпротивлява. Катерина отново се усмихна и го хвана за ръката. Въведе го в дъсчената постройка. В центъра на дребното пространство се намираха два съда от чисто сребро, а между тях – кинжал от същия материал. Беше толкова притеснен, че не виждаше нищо друго. Тази картина се запечата плътно пред очите му, уголемяваше се и се смаляваше. Осъзна, че е застанал на едно място, с  разфокусиран поглед. Момичето забеляза това и го придърпа навътре.

– Хайде! Уверявам те, че ще се справиш! Нали ми вярваш?

– Да… Аз… мисля,че ти вярвам!

– Тогава всичко е наред!

Седнаха един срещу друг, кръстосали очи. Макар още да не усещаше хладината на острието по вените си, вече бе леко замаян. Даде си сили и стисна юмруци. Тя се пресегна и пое вкопчените му пръсти. Внимателно ги освободи и взе камата от пода. Вдигна я високо във въздуха и рязко я спусна към ръката му. Плъзна ръба по тънката кожа и видя миниатюрния разрез. Кръвта започна да се отцежда в съдинката. Той изтръпна и се разтрепери. Но един неин поглед, като че ли го успокои и конвулсията спря. Катерина продължи да го държи, докато не прецени, че това количество бе достатъчно. Премести я пред себе си, а после решително сложи острието у него.

– Твой ред е! – Тя протегна крехката вейка на китката си към него. Стараейки се да не издава голямата слабост и ужас, които го подкосяваха при мисълта да забие нож в тази деликатна материя, хвана несръчно дръжката и с полуотворени очи извърши своята част от ритуала. Заоглежда се напосоки само и само да не наблюдава как червената течност тече, тече…

Сигурно съвсем се бе отнесъл в желанието си да напусне тази реалност за няколко секунди. Почувства студения й допир. Взря се с болка в лицето й, докато поемаше сребристата купичка. Девойката срещу него постъпи по същия начин. В една и съща секунда лепкавата течност се докосна до устните им. В същата тази секунда тя се разля по езиците им и се плъзна по гърлата им, вливайки се в общия поток от кръвни телца, еднаква, но в същото време абсолютно различна. Тя вече бе белязала съдбата им и от тях зависеше какво щеше да бъде въздействието й върху тях.

***

Делото не мина успешно. А беше елементарно, но нима можеше да мисли за нещо друго освен за сатанинския ритуал, извършен преди тринайсет фатални години. Не бе в състояние да изхвърли от ума си образа на Катерина Красимирова, най-невероятният човек, когото бе познавал. Беше почти сигурен, колкото и абсурдно да звучеше, че раковите клетки са именно от онази кръв, която бе приел в тялото си тогава. А чрез своето предателство просто ги бе активирал. Нима можеше да очаква спасение?

Отпусна се на стола и затвори очи, оставяйки спомените от преди три месеца да нахлуят в объркания му ум. Учуди се, че са се запазили така свежи в архивите на паметта му, сякаш се бе случило вчера.

Потърсиха го от училищното настоятелство на една местна гимназия. Искаха да заведат дело срещу някаква жена, която разпространявала сектантски идеи сред учениците. Събирали се веднъж седмично в усойни гори и се отдавали на жертвоприношения, пиене на кръв и  разблудни танци. Но това не било най-лошото. Тези деца оставали осакатени морално за цял живот. Тя атакувала всички общоприети духовни ценности. Накрая неколцина от групата, подтикнати от нея направили групово самоубийство.

Такива неща безкрайно го разгневяваха. Отново си обеща да направи невъзможното за да накара тази, която и да беше, да си плати скъпо. Но щом прегледа материалите по случая, остана без дъх. Името на обвиняемата бе… Катерина Красимирова. Изглеждаше логично. Лошото момиче от младежките му години се бе превърнало в още по-лоша жена. И все пак… все пак… Отдавна бе забравил за нея и клетвата, която бяха дали в онази тъмна гора. Почти си представи как тя говори на група деца, събрали се около голям огън, който се отразява в зелените й очи, хипнозата, изливаща се от безкрайната черна дупка, която ги засмукваше на дъното.

Дали бе добра идея да се захваща с този случай? Нима можеше да бъде обективен при обстоятелствата? Трябваше да се види с нея.

При срещата отбеляза, че въобще не се бе променила, все същата бунтарка, която за да бъде различна се бе гмурнала в черните води на необятни тайни и зловещи мъгли. При спомена за доминацията й над него в онази далечна нощ, се разтреперваше. Тя се усмихна, щом го видя да влиза през вратата. Вероятно си мислеше, че Александър Сианов е тук в качеството си на неин адвокат. Ако се бе разочаровала от факта, че той размисля дали да я съди или да се оттегли от това дело, не го показа по никакъв начин. Твърдеше, че не е виновна, ако децата са възприели погрешно думите й. Александър си мислеше с тъга, че ако я пуснеха на свобода, благодарение на това, че не се е намесил, тя щеше да продължи дейността си и да погуби още много невинни души. Упорството й окончателно  го убеди да приеме предложението на  училищното настоятелство.

Когато си тръгна, Катерина го погледна проницателно. Отново усети слабост, като че ли огънят проникваше в него като рентгенов лъч. Тя като че ли бе разбрала мислите му. Последните й думи все още го преследваха “Помисли внимателно по кой път поемаш, Сашо! Може да се окаже, че крайната спирка е Бездната.”

Колко права се оказа само! Делото беше едно от най-успешните му. Разби напълно защитата, обвиняемата беше призната за виновна и получи дългогодишна присъда. Сега не знаеше дали да съжалява за постъпката си или да е благодарен, че е спасил много хора. Най-странното бе, че в онзи момент, в съдебната зала, осъждайки я на убийствено дълъг срок, изпитваше по-малко ужас от забравената секунда, когато трябваше да пререже вените й. Но душата му бе обзета от странни чувства на болка и разочарование. Естествено, помисли си. Нали кръвната клетва ни обединява, значи част от емоциите й се предават и на мен.

Дали проклятието щеше да се развали, ако тя му простеше? Имаше ли някакви шансове да я убеди…

Трябваше да опита.

Изправи се и тръгна към вратата. Бе напълно изолиран от света. Не даде обяснения къде отива. Нямаше значение.

***

Стоеше изправен до леглото на Катерина Красимирова без да знае какво да каже. Тя спеше дълбоко. Дали най-после не бе изпаднала във вечния си сън? Според лекарите не й оставаше много. Не бе ли закъснял прекалено?

Изведнъж, подтикнати от някаква невидима сила, клепките й автоматично се вдигнаха, а под тях се плъзна зелената мъгла.

– Знаех, че ще дойдеш! Очаквах те. Защо да не споделим нашия общ край, скъпи “приятелю”? – усмихна се. – И не ме питай за какво говоря, няма начин да не се досещаш.

– Така ли?

– Разбира се! Нима през всичките тези години не си го усещал? Нима не си чувствал връзката помежду ни? О, да, сигурна съм че не си, защото никога не си вярвал истински в това, нали, Сашо? Възприемал си кръвната клетва за детинска прищявка на бунтарката Кейти! А след като престанахме да се виждаме окончателно си запушил тунела. Но аз през всичките тези години бях до теб, нищо, че не ме виждаше или чуваше. Това бе защото искрено вярвах във връзката, и това ми позволяваше да проникна през стените, които ти бе изградил. Преживявах всички твои емоции,  твоите мисли ставаха и мои. И веднага усетих как се каниш да ме предадеш, още щом дойде при мен преди три месеца.

– О, да! А сега умираме заедно, защото ти си ранена, а аз съм те предал. Това ми се връща, нали, Катерина? А ти си безкрайно доволна, че твоята теория проработи. Това е отвратително нечестно! Можеш да го предотвратиш, нали? Само че не искаш… Нима си струва ти да умреш, пък аз да продължа да си живея живота.

Тя се понадигна и го погледна със същото изражение както преди години, когато тъй лесно изпадаше във властта й. Но не и сега. Защото най-после бе повярвал и това го правеше силен колкото нея.

– По странен начин искаш прошка…

– Не я искам! Направих каквото трябваше. За Бога, действах в името на справедливостта.

– Моля те, престани с твоята наивност. Нима имаш представа за значението на тази дума? Справедливо ли е да стоим тук, на тази прокълната планета, и ден подир ден да очакваме онзи момент, в който ще настъпи Смъртта? Да си налагаме смешни правила, и да се лъжем, че това е най-съвършеният живот? Дори да желаех да ти простя, нямаше да се получи нищо.

Лицето му се сгърчи в болезнена гримаса.

– И защо? Защото искаш да си отмъстиш?

– Не. Защото не съжаляваш. Ако беше така, можеше и да ти подаря още малко от мизерния живот, към който явно си доста пристрастен. Но ти го правиш само, за да се спасиш. – Младата жена се задъха мъчително. – Мислиш ли, че щеше да си тук, без нашата клетва?

– Не можех да постъпя по друг начин! Ти беше опасна и трябваше да те спра. Щом това е цената… Е, поне съвестта ми е спокойна.

– Съжалявам те, приятелю! Толкова си заслепен от своята измислена кауза и от тези стени с които си се оградил. Още не можеш да го разбереш. Истинският, реален живот настъпва чак след Смъртта. Искам да го изпиташ. Ние ще потънем в тази черна река заедно, както се родихме в един ден, и заедно положихме клетвата. Но аз винаги ще бъда част от теб, не можеш да избягаш от мен. Известно време обаче ще трябва да изкупиш греховете си.

Изведнъж Катерина се разтресе в мъчителен гърч, улавяйки се за гърдите. Линията, измерваща сърдечния й ритъм ставаше все по-права. Дори да не виждаше, Александър щеше да узнае за смъртта й. Защото сега истински бе повярвал в думите й. Носеше проклятието, на което сам се бе осъдил, забивайки ножа в нея, отпивайки от кръвта й.

И още нещо. В краткия период до края на своя живот, щеше да изпитва изгарящата болка от загубата на отлетялата й душа в непознатия за него свят. А наказанието за престъпената клетва… то щеше да проточи оставащите му месеци като години и да потопи дните му в бавната агония, която навярно бе изпитвала приятелката. Вече се бе примирил с тази съдба. Беше дошло време да послуша гласът на кръвта.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: