Моето друго аз

…не знам какво да правя,                                                                                               във мен живеят две души…

Сафо

Емилия Георгиева отвори вратата на апартамента си и хвърли тежката чанта на пода. Е, това бе прелюдията на поредния еднообразен и скучен ден в нейния живот: но обикновено след завладяващата я на моменти депресия пред малкия екран, където прекарваше голяма част от времето си, нощта се оказваше удивително вълнуваща. Тази определено щеше да бъде такава, рече си с усмивка тя, докато се отпускаше на удобното кресло и разтриваше слепоочията си. Днес се бе увлякла прекалено много в компютъра, и сега бе изтощена. “Не трябва да правиш така, момиче! – скара се шеговито на себе си. – Нали не искаш когато дойде големия миг да изглеждаш като някоя стара киселица просто защото умората от работата ти е дошла в повече?”

Какво пък толкова! Имаше цели дълги два часа да се приготви за вечерята.

“Тя ще бъде решаващо съдбоносна за мен, сигурна съм!” – мислеше си замечтано младата жена, докато махаше фибите от косата си. В гласа му се усещаше каква ще е изненадата, която й е подготвил. Всъщност отдавна трябваше да има такава вечер. Чудеше се защо той се забави толкова много с предложението си. Понякога през изминалата година се питаше защо ли тя не поеме инициативата в свои ръце, но бързо отхвърляше тази еретична мисъл. По характер бе ужасно старомодна и предпочиташе да се придържа към отминалите ценности. Така че при никоя от връзките си не правеше първата крачка, независимо от впечатлението й в момента на запознаването. Винаги чакаше да я поканят на танц, среща, вечеря и така нататък. И наистина никога не й се налагаше да използва типичните женски чар, остроумие и фаталност. Даже преди десет години, когато още бе в гимназията, с тъга установи че не ги е притежавала и няма големи шансове, така че се възползва от другите си качества, като вродена естественост, скромност, свенливост, умствените си способности и крехката, макар и твърде обикновена красота. Ако някой не се задоволяваше с това… е, знаеха къде е вратата. Оттогава престана да се прави че е такава, каквато не е. Свали грима от очите си и късите поли. Започна да следва свой стил. Но поне щеше да бъде тя, а не някакво жалко копие на модерно момиче.

С Антон излизаха от почти две години и половина и очевидно той бе доволен от нейния характер. Караше я да се чувства щастлива и пълноценна. Нали беше мечтала толкова години за това, така че сега работата в компютърния център й изглеждаше излишна в сравнение с това, което й предстоеше.Ако интуицията й не я лъжеше и плановете й се осъществяха, щеше да напусне това място. Нямаше значение, че от малка обичаше да се занимава с тези машини, сега й изглеждаха някак пусти и празни. Не намираше смисъл да ги заменя за топлотата и обичта, които възнамеряваше да има в бъдещия си живот.

Така че не желаеше да губи повече време в мисли и планове, за това как ще сготви рибата за която все още беше в морето. Трябваше да побърза, вече клонеше към шест и петнадесет.

Емилия стана с въздишка от стола си и се отправи към малката, но удобна баня. Един душ нямаше да и дойде зле. Хвърли дрехите по пода, после щеше да ги събере. Отпусна се под хладната струя и блажено притвори очи, докато умората изчезваше във въздуха като ситен отровен прашец. Изпитваше все по-приятни чувства. Но й се струваше че часовете текат убийствено бавно. Така е, когато човек очаква някакво радостно събитие. Докато си слагаше шампоан се зачуди защо е толкова убедена, че приятелят й възнамерява да й направи предложение. “Че какво ли друго би могло да бъде!” – отвърна мрачно и решително. Потисна вътрешния глас, който й навяваше такива злокобните мисли. Такива случаи са или за това, за което тя мечтаеше, или за раздяла. А нямаше как да е второто, щеше да познае.

Решеше се пред огледалото и внимателно наблюдаваше лицето си. Единственият начин, по който би могла да се опише, бе хубавичка, средно привлекателна. Имаше меки, приятни черти, топли кафяви очи и мека, лъскава гъста коса в същия цвят. Понякога се отчайваше от факта, че изглежда толкова обикновено, като хиляди други жени по света. Като момиче бе мечтала за нещо уникално в самата нея, но, уви – като че ли не успяваше да го постигне.

Външният й вид я караше да се слива с тълпата, а тя не желаеше това да се случва. Поради тази причина не се премести, когато й предложиха онази престижна работа, просто защото се намираше в доста голям град, където много подобни на нея всяка сутрин ходеха на работа. Щеше да стане част от една сива армия. А и никога не се бе славила с особена амбициозност. Макар да бе един от най-добрите програмисти, не правеше нищо, за да се издигне повече. Вършеше това, за което й плащаха, рядко поемаше допълнителни задачи, особено ако изискваха голяма отговорност. Беше сигурна, че някои от колегите й и близките й я смятат за страхлива, щом винаги приема най-малката част. Но Емилия просто не бе кариеристка, работеше колкото да си осигури дом и онова от което се нуждаеше. А сега, след като престанеше въобще да мисли за работа, щеше да се чувства наистина добре.

Внезапно почувства леко замайване и се улови за масичката. Главата й бе прорязана от остра болка, но това бързо премина. Отдъхна си облекчено. Добре че не стана както преди години, когато също имаше такива проблеми. Обикновено всичко завършваше с тежки припадъци. Лекарите не знаеха защо, според медицинските изследвания Емилия бе в идеално здраве.

Отвори гардероба и избра една специална рокля, която обличаше само за официални случаи: висока, с дълъг гол гръб и най-зашеметяващата кървавочервена коприна, която бе виждала. Купи си я преди четири-пет месеца, един от малкото рискове, които поемаше, защото дрешката струваше колкото заплатата й. Обаче бе като създадена за нея, веднага прилепна по тялото й. Не знаеше какво толкова я бе впечатлило, нейният стил не бе така ярък и крещящ, но оцени че това би бил най-подходящия тоалет за тази вечер.

Постави няколко капки от не особено скъпия, но за това пък с несравним аромат, парфюм. С нервни, нетърпеливи пръсти започна да си прави прическа, а сърцето й трептеше от нервна възбуда. Докато се усмихваше на притесненото изражение в огледалото, се смъмри, задето бърза толкова много. Още нямаше и седем. Внимателно сложи грима си и старата огърлица от перли. Накрая хвърли един последен поглед и реши че изглежда твърде добре за една обикновена жена.

Но когато влезе в хола, установи че има още един час, докато Антон дойде. Реши да почете малко, колкото да има с какво да се разсейва. Библиотеката обаче бе затисната от един разгънат диван. Емилия винаги трябваше да го прескача, за да се добере до нея. С неудоволствие се изкачи върху облегалката. Трябваше да махне това нещо, или поне да го сгъне. Докато протягаше ръка към една книга, кракът й се оплете в края на роклята, младата жена се спъна и политна назад. Главата й тежко се стовари върху ръба на леглото. Тя изстена и почувства сгъстяващия се мрак пред погледа й така остро, сякаш прорязваше мозъка й. Опита се да се изправи, но всичко в нея бе напълно парализирано. Нещо странно потече под нея, а в пространството пред нея се мярна жестока усмивка? Усмивка? Това усмивка ли беше? Кой, кой, в името на всичко свято, злорадстваше за нейната болка, скрит в диплите на тъмнината?

Това бе последната й ясна мисъл преди окончателно да загуби съзнание.

***

Антон Стефанов нетърпеливо чакаше пред операционната. Защо никой нищо не му казваше? Би трябвало вече да има някакви ясни резултати. Не издържаше вече на това потискащо напрежение, разхождаше се напред-назад из стаята, втурваше се към всеки, който излезеше, за да го пита за състоянието на пациентката, но всички го отминаваха като пътен знак. Нервите му бяха на предела на скъсването. Какво ставаше? Когато я вкараха вътре, лекарите му казаха да се успокои. Но как бе възможно та нали откакто я видя да лежи, потънала  в локва от кръв, сърцето му щеше да избухне от тревога.

Беше тръгнал много по-рано от предвиденото към дома на Емилия, защото нямаше търпение да се видят час по-скоро. Кутийката с пръстена седеше в джоба му, сякаш трептяща от желание да извърши предназначението си. Той самият бе малко нервен, но се надяваше всичко да се подреди естествено.

Звъня много дълго, но никой не му отвори. Колко странно! Защо ли бе излязла? Не би му вързала тенекия, не и след като почти й бе казал за каква изненада става въпрос.Затова се прехвърли към вратата на хазяйката, която винаги знаеше кой кога излиза, защото нямаше какво друго да прави. Извини се за притеснението и я попита дали момичето от 6А е в апартамента си. Старицата с хитричък поглед се разсмя весело и сетне каза че е видяла госпожица Георгиева да се прибира към шест часа, но от тогава не я бе забелязвала. Само по някое време чула силен шум, но не обърнала особено внимание.

Антон я помоли да му даде резервния ключ за жилището й. Госпожа Хаджиева с леко озадачено изражение му връчи малката метална пластинка. С бързи крачки се отправи към апартамента на Емилия и с трескаво движение отключи. Нахлу в дневната и остана като вкаменен от гледката, разкрила се пред него. О, не, това не можеше да се случи! Сграбчи телефона и автоматично набра бърза помощ.

И сега стоеше тук, потънал в ужас за събитията, които предстояха. Дали още бе жива?

Най-накрая един от лекарите в зелена престилка, опръскана с кръв, излезе от стаята. Измъченият мъж се приближи към него и го погледна отчаяно.

– Тя… как е? – попита с разтреперан глас. – Ще се оправи ли?

– Да. – мрачно отвърна докторът. – Това е сигурно, че ще живее.  Щом излезе от комата, ще видим колко е повлиял ударът на мозъчните й клетки. Не бих се учудил, ако има увреждания. – След като видя ужаса, изписан в очите на Антон при тези думи, се усети и се опита да го успокои. – Но няма голяма вероятност, все пак не е бил чак толкова силен удар…

***

Емилия Георгиева остана в кома две седмици, през които близките й просто бяха съсипани. Състоянието й всеки ден се променяше,  понякога изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се събуди, друг път приличаше на мъртвец. Лекарите твърдяха, че правят най-доброто, за да я свестят, но изглежда то не бе достатъчно. Никой не можеше да разбере защо това се случваше на тази толкова симпатична и мила млада жена. Колко нелепо!

Майка й, по-малката й сестра, познатите й, приятелят й денонощно седяха до леглото й, чакайки някакво подобрение. Това бяха едни от най-ужасните дни в живота им.

Цялата тази агония продължи до четиринадесетия ден, в който тя най-неочаквано възкръсна от мъртвите или по-точно казано, окончателно премина отново във фазата на живота, който бе изоставила за малко. Но дали това бе края на страданията им? Броени часове по-късно едва ли някой би могъл да я познае.

По време на сутрешната визитация отбелязаха поредното изменение в температурата й, която започна да се покачва. Това не беше нищо ново, през времето, което прекара там, се случваше доста често при нея. Истинската им изненада дойде от факта, че почти я чуха да издава някакви звуци, съвсем тихи стенания. Веднага съсредоточиха вниманието си върху нея, премериха пулса и кръвното й налягане, но все още не настъпваха фундаменталните промени, които те очакваха. Стоновете замряха, така че предположиха, че това е бил рефлекс или нещо подобно.

Откакто я приеха, лицето й доста бързо започна да прави някаква странна метаморфоза. Страните й ставаха по-бледи с всеки изминал ден, а около клепките й се бяха образували дълбоки тъмни кръгове. Някои даже твърдяха, че не прилича съвсем на старата Емилия. Вече някои бяха започнали да губят надежда за нея. Вярно бе, че някои хора прекарваха необичайно дълги периоди на кома. Но нещо в това на вид мъртво момиче ги караше да мислят най-лошото. Някои от по-милосърдните, които подкрепяха евтаназията, мислеха че ще бъде много по-добре ако изключат системите и я оставят да почива в мир. Само че никой от семейството й не би се съгласил след толкова малко време.

За всички тези хора, събитието в онзи ден бе като гръм от ясно небе. Докато всички се бяха скупчили около нея, наблюдавайки я със съжаление, призрачната кожа, покриваща очите й, се размърда и повдигна нагоре така силно и рязко, а тъмните мигли се удариха в рамките на очните ябълки. Ирисът отвътре бе широко разтворен, с някакво механично, празно изражение, почти като на робот, излязъл от научно-фантастичен филм. Тънките ръце с поразяваща бързина и енергичност се изправиха, забивайки се в леглото. Ужасяващата в своята първичност фигура се огледа на всички посоки, разтръсквайки коса, с все същия тънещ в безразличие поглед. Всички бяха така поразени, че никой не можа да каже каквото и да е. Накрая събудилата се реши да прекъсне сковаността им, питайки с дълбок и плътен, но леко стържещ глас.

– Какво правя тук?

Наистина излязоха от потреса в който ги бе сложила, но не можеха да си обяснят това, което току-що видяха. Жертвата на домашен инцидент току-що се бе събудила и изглеждаше напълно здрава. Съвсем не се връзваше с представата за човек, излязъл от кома.

Една от сестрите, която бе успяла да запази спокойствие, промълви едва-едва.

– Не помните ли? Вие сте тук от две седмици, след като сте паднали и сте си ударили главата.

Постепенно медиците започнаха да възвръщат самообладанието си и се подготвиха да се справят с тази пращяща от здраве жена. Направо бе невероятно че в поведението й нямаше следа от слабост или шок след излизане от кома. Приличаше повече на човек, когото току-що са събудили от много приятен сън и е в крайно агресивно настроение. Затова от всички страни я обсипаха с безброй въпроси.

– Как се чувствате!

– Що за въпрос е това! – отвърна войнствено Емилия Георгиева. – Как може да се чувства някой, който изведнъж се е озовал в гадна болница! Искам да си вървя. – И тя отметна завивките на леглото си и се опита да стъпи на теракотения под, но двама от лекарите я задържаха на място.

– Госпожице, не можете да напуснете, преди да ви прегледаме и да установим, че сте в състояние да бъдете изписана. Налага се да останете.

– Какви ги говорите! – бурно възрази пациентката, впивайки горящия си поглед в обкръжилата я тълпа. Една бабичка, също клиентка тук, мигаше невярващо през огромните си очила. – Никога не се съм била в по-добра форма. Ще подпиша каквото и да е, но настоявам да ме пуснете.

– Помните ли как се казвате? – попита я някой.

– Тази пък глупост откъде я измисли! – кресна младата жена, отмятайки косата си назад. – Естествено че знам! Ванеса Аменова!

Всички ахнаха от учудване. Странно, близките на момичето не бяха споменавали тя да страда от раздвоение на личността. В този момент тя усети че е сбъркала отговора и мислено се упрекна за своята лека замаяност. Засега не трябваше да се представя под това име. Вдъхна дълбоко въздух и преди да са я попитали защо се представя така, отговори бодро.

– Искам да кажа Емилия Георгиева. Да, разбира се, Емилия Георгиева. – И се усмихна мило както би направила последната. Само веднъж да се махне от тази проклета болница и нямаше да има нужда от всичко това!

– Последно?

– Емилия Георгиева, да.

– А защо казахте друго?

– О, това ли? – тя се засмя леко и се опита да придаде топлотата в очите на Емилия. – Боя се че името на втората ми братовчедка се е набило в съзнанието ми. Точно преди да падна си мислех за нея, защото тя е много болна, бедната, и на следващия ден трябваше да я посетя в една частна клиника извън града. Съжалявам. – Това не беше вярно, но те нямаше как да проверят. От друга страна, можеше да събуди нечии подозрения относно достоверността на думите й, така че реши да смени стратегията. Какво пък, още малко щеше да бъде Емилия Георгиева. Тя внезапно се върна на леглото и докато се настаняваше възможно най-удобно каза спокойно.

– Вижте, сигурно съм замаяна от шока. Май ще е по-добре да остана още малко докато ми направите всички необходими изследвания.

Те се успокоиха от внезапната промяна в поведението й. Дълбоко в себе си жената въздъхна. Налагаше се да изтърпи досадното присъствие на Емилия. Но тези няколко дни нямаше да бъдат нищо при положение, че цял живот бе чакала този момент. Тя се усмихна вътрешно. Само веднъж завинаги да я пуснеха и тогава вече щеше да е окончателно свободна. Още съвсем мъничко, скъпа, помисли си дяволито.

***

Ванеса Аменова стоеше пред вратата на апартамента си. Грешка. Този на Емилия Георгиева. Е,  след като временно нея нямаше да я има, свободно можеше да го нарича “свой”. А и нямаше никакви изгледи собственицата му да се завърне. Всъщност бе изключено да се случи подобно нещо. Докато сегашната притежателка на тялото и всичко в живота й контролираше нещата по същия перфектен начин, щеше да бъде напълно спокойна.

Не очакваше да намери нещо велико, в края на краищата те бяха две противоположни личности и вкусовете им трябваше да са такива. Досега не бе виждала нищо от света на младата жена, която преди две седмици бе паднала тук, независимо че двете прекараха по-голямата част от живота си заедно. А горкичката дори си нямаше представа за потъналата в забрава личност вътре в нея. Пък и как би могла, бе толкова заета с безумно скучния си живот, че не й оставаше време да се замисли за по-дълбоките и важни проблеми. Кога бе имала повод? Мозъкът й не бе устроен да разсъждава по-философски, тя приемаше всичко за даденост, и със сигурност не би повярвала в това, ако някой й го разкажеше преди месец. А и щеше да заяви, че това не може да се случи на нея. Каква наивница! Всъщност Ванеса я познаваше много по-добре, отколкото самата Емилия. Това бе едно от предимствата да живееш в сянката на някой друг. Научаваш се да наблюдаваш света около себе си. Виждаш неща, които другите не искат и не могат да разберат. Научаваш се как да различаваш всяка една отделна емоция и да я изследваш докрай. Какво друго би могъл да правиш, затворен в онова далечно тъмно ъгълче на човешкия мозък, където никой не желае да влиза, обречен единствено да попиваш преживяванията на другия и да го опознаваш. Сега това време й се струваше най-ужасния затвор, в който можеш да бъдеш вкаран – този на собственото ти съзнание. А тя бе преживяла в него цели двадесет и шест години, в буквалния смисъл изритана, за  да може нейната “сестра” да съществува.

Припомни си всяка минутка на отчаяние, когато бе крещяла безумно между онези четири стени, как протягаше ръцете си навън, с треперещи пръсти, но докосваше единствено вечния мрак. Почти се разкъсваше от насъбраната болка и ненавист, единствените чувства, които можеше да изпитва в мъничката сфера, където се бе родила и навярно щеше да умре. Тези яростни изблици понякога причиняваха проблеми на Емилия. Но какво бе нейното страдание? Тя имаше правото да бъде свободна, да контролира себе си. Имаше шансове. А Ванеса навярно щеше да стои в тъмнината, която бавно я поглъщаше и разяждаше, ако не се бе случило онова прекрасно събитие.

Макар Емилия да не бе сторила нищо лошо и да не бе виновна за това, че е предпочетена, нейният антипод се изпълни с вълна от отрицателни емоции, насочени към нея. Тогава тя разбра, че трябва да направи нещо, за да размени местата им.

Освен това бе опознала момичето така добре и бе наясно с всичките черти на  характера й, както и че нея не я чака голямо бъдеще, защото бе твърде слаба, за да се наложи. Нейно бе мястото бе в онзи затвор. Ванеса нямаше морал, нито уважение, с нея бяха постъпили нечестно и сега искаше да си го върне. Дивата бясна ярост подхранваше още повече бързината на мисълта й. Нейната тъмна, енергична страст да се освободи от тук, оформи докрай плана.

Реши да експериментира като непрекъснато нашепва на младата жена  някакви команди, все пак тя бе част от нея, може би я чуваше, дори съвсем леко. След като писъците й причиняваха малко главоболие, значи и това би имало успех. Обикновено бяха прости неща: като например да премести някой дребен предмет. В началото нищо не се получаваше, но постепенно Емилия започна да възприема това, което й се говореше. Ванеса бе учудена как не й хрумна по-рано да опита.

После започна да й говори за някоя дълга рокля, която е добре да си купи. Това бе по-сложно, но Момичето на Мрака не се отказваше лесно, нямаше какво друго да прави. Ден и нощ й говореше за някой хубав тоалет, който със сигурност би се харесал на приятеля й, пък и не само на него. Миличката изобщо не подозираше колко уязвима я прави вътрешният й глас. Накрая тя купи кървавото бижу. В онази вечер тихо й говореше да се изкачи по библиотеката, за да вземе някоя книга от по-далечния ъгъл. Постигна го удивително бързо, защото през последните месеци се упражняваше активно във внушаването на мисли. Събитията се развиха точно както ги бе предвидила. Емилия падна, вратата, която заключваше нейното друго аз, се отвори с трясък и то изскочи като огнена фурия, оставяйки стария затвор зад гърба си. Нямаше връщане назад. Двете вече си бяха разменили местата.

И сега, след две седмици, бе отворила собствените си очи в онази болница, вдъхна въздуха, колкото и отвратителен да бе, с нейните дробове и се движеше свободно в тялото си. Тогава се почувства толкова силна и могъща, така свободна и щастлива. Най-после постигна целта си.

Отключи вратата и с тихи котешки стъпки влезе вътре. Огледа всичко критично. Колкото и да не й допадаше, тази обстановка й изглеждаше точно като място, където би живяла госпожица Георгиева. Тръгна по малкия коридор с розови тапети, където единствените мебели бяха закачалките и шкафче, върху което бяха подредени няколко чифта обувки с високи токчета. Това безлично помещение я отведе към кухнята, в която си личеше, че Емилия усилено бе тренирала практиката си като домакиня. Ванеса се засмя при спомените й как от няколко години, след като се преоблечеше след работа, младата жена почваше да готви, докато си тананикаше някаква стара мелодия. Тогава тя й изглеждаше толкова жалка и смешна, че влага целия си ентусиазъм в такава глупост.

Отвори хладилника и първото нещо, което попадна в полезрението й бе голямата двулитрова кутия сок от портокал. Емилия много го обичаше, така поне казваше. Реши да опита вкуса му, макар да подозираше, че ще бъде силно разочарована. Взе една чаша и наля малко от течността с дразнещ оранжев цвят. Отпи внимателно, сякаш поглъщаше отрова и почти веднага я отстрани. Противно, наистина. Беше много… хм, сладникаво. Предпочиташе нещо малко по-тръпчиво. Все по-осезаемо чувстваше разликата между тях. Щеше доста да смае близките си с новия стил на живот. Смяташе да започне почти веднага с промените.

Премина в уютната всекидневна, облепена със същите блудкави тапети като от коридора. Ванеса направи гримаса на отвращение. Все едно че бе в детска стая. Голяма, обширна библиотека запълваше по-голямата част от стаята, а пред нея лежеше разпънатият диван, чиято покривка някой съвсем предвидливо бе сменил. Най-вероятно грижовната майчица. Имаше едно удобно синьо кресло, а до него – малка стъклена масичка, върху която бе подредена документация. Колко небрежно! Всеки би могъл да разбие ключалката и без проблем да стигне до тук! Би трябвало да проявява поне малко съобразителност, като ги заключи в бюрото. А то самото се намираше точно пред прозорците, от които се виждаха няколко цветни градинки. Сигурно е обичала да ги гледа, докато е работила на домашния си компютър. Тя огледа внимателно последната вещ и прецени, че не бе лоша, но програмист като Емилия би могъл да си позволи и нещо далеч по-добро. Нищо, каза си тихо, след като постигнеше целта си, и това щеше да стане.

Спалнята обаче беше повече от ужасна. Все едно че се намираше в стаята на някое петгодишно момиченце. Легло, покрито със дантелени покривки, типичното сладникаво розово, дори стените бяха със зайчета! Будилникът, гардеробът с дрехите, всичко й се струваше отвратително. Единственото, което не се връзваше с тази инфантилна обстановка, бе тоалетната масичка с огледало. Ванеса седна на един нисък стол и се взря в отражението си. Веждите й се сбърчиха от ужас, щом видя в действителност как изглежда.

Налагаше се да започне с промяната по-рано, отколкото бе предвидила.

***

Антон натисна бутона на звънеца. Днес не бе могъл да посрещне Емилия пред болницата, защото бе претрупан от ангажименти в службата, и не успя да се измъкне от задълженията си. Вече бе шест часа, а тя със сигурност бе сама. Нямаше търпение най-после да се видят. От нейното събуждане, преди два дни, му забраняваха да ходи при нея, защото още била разстроена от шока. Е, сега щеше да види със собствените си очи положението на нещата. Смяташе да й отдели достатъчно време, в края на краищата още бе потресена от случката.

Защо ли се бавеше толкова? Да не би пак да се е случило нещо? Изчака нетърпеливо тридесетина секунди, когато чу стъпки към вратата. Отвътре се чу троснат глас, който бе сигурен, че не е чувал преди.

– Кой е?

– Аз съм, захарче. Отвори ми.

Настъпи малко мълчание, след което долови безразличието в отговора.

– О… ти ли си? Ами, щом си дошъл, влизай.

Входът се отвори, но щом видя жената, която изникна пред него, замръзна и не можа да направи крачка повече. Коя, по дяволите, бе тази непозната? В нея имаше нещо от Емилия, но то едва се забелязваше. Какво ли се бе случило?

Косата й бе съвсем малко по-къса, и боядисана в огненочервен цвят, който придаваше особено излъчване на лицето й, загадъчно, красиво и някак надменно. Очите й изглеждаха малко по-тъмни от обикновено, а пламъкът в ирисите не го бе виждал преди. Или не му бе обърнал внимание? Носеше тесни дънки и прилепнала черна тениска. От ръката й висеше цигара, ето това вече бе крайно подозрително! Емилия никога не пушеше, даже мисълта да стои край цигарен дим, я ужасяваше.

– Е, цял ден ли ще стоиш там! – попита го раздразнено Ванеса Аменова, докато потракваше по рамката на вратата с нокти, лакирани в черно. Това му се видя направо зловещо.

Той нервно пристъпи през прага, следвайки я като хипнотизиран. Още щом стъпиха във всекидневната, тя се залепи за компютъра, спирайки да му обръща каквото и да е внимание. Нима мозъчното сътресение може да доведе до коренна промяна в личността?

– Дойдох да поговорим… – смънка Антон, опитвайки се да привлече поне една искрица на интерес у човека, застанал зад бюрото, вперил хладен поглед в екрана.

– Ами нали говорим! – каза студено Ванеса.

– Не така. – Понечи да улови раменете й и да я обърне към себе си, но тя грубо го отблъсна назад. – Какво става с теб? Защо се държиш по този начин?

– Как, Антон? – попита язвително тя.

– Да не би да съм те обидил с нещо или…?

– Не си! – Продължи да отговаря все така лаконично.

– Тогава какво се промени? – Този път решен да разреши проблема очи в очи, се приближи внимателно, дръпна я от стола и я постави пред себе си- Разтърси младата жена, опитвайки се сякаш да върне предишното й аз. Само ако знаеше, че ще му бъде необходимо нещо много повече от това. – За бога, Емилия, ако има нещо нередно, трябва да ми кажеш! Недей да мълчиш по този начин.

Ванеса се изтръгна, застана на безопасно разстояние и скръсти ръце. Очите й имаха някакъв странен отблясък, почти като огън. Никога не си я бе спомнял ядосана заради каквото и да е. “Винаги е била толкова блага, мила и състрадателна! На какво ли се дължи това странно поведение?”

– Какво ли? – настръхна като орлица, защитаваща малките си. – Може би ми е писнало да наблюдавам как жалкият ми живот постепенно се нарежда в една идеална картинка на перфектната домакиня, съпруга и майка. Може би чувството ми за справедливост не може да понася как съсипвам бъдещето си и най-накрая е решило да се намеси. Може би вече е престанало да ми харесва това, в което се бях превърнала – напълно покорно и плахо същество. Имам толкова много перспективи и възможности на пътя си! Заслужава ли си да ги изоставя, за да ти раждам деца и да ти готвя?

– Но…но… аз никога не съм искал…

– Там е работата! Никога не си искал да ми дадеш този шанс! Защо не си потърси домашна прислужница? Ще ти излезе по-евтино. И ако още не схващаш какво става, любов моя, скъсахме!

– Миличка, моля те, недей така! – той я погледна умолително, без да вярва на ушите си. Изглеждаше толкова смешен и жалък, докато осъзнаваше, че постепенно я губи, че жената едва сдържа смеха си. Тази сцена на раздяла с покорната Емилия и рязкото преминаване към агресивната Ванеса определено й доставяше огромно удоволствие. – Та ние се обичаме! Имаме общи планове, мечти! Ти нямаше да бъдеш просто момиче, което домакинства, докато чака мъжът й да се прибере. За Бога, не можеш ли да си спомниш колко ти харесваше идеята за нашето семейство…

– Това е било преди! – каза студено тя и застана колкото се може по-надалеч. – Така че просто премини към план Б! Ако не си го измислил, направи това сега! Но не ме включвай в него. – Виждайки, че няма да се откаже така лесно, прибягна до най-унищожителния си удар, който със сигурност щеше да го съкруши. – Вече не те обичам!

– Това са пълни глупости! Просто си объркана… – залавяше се като удавник за сламка.  – Нормално е след този инцидент да си малко, е… да не мислиш рационално. Не трябва да проваляме двегодишна връзка заради това нещо.

– Достатъчно умна съм, за да взимам отговорност за решенията си. В момента желая много неща, но определено не искам да бъда с теб. Така че, Антоне, напусни веднага апартамента и живота ми.

Разбрал, че не може да я умилостиви, реши да се подчини на желанието й, макар дълбоко в сърцето си да знаеше, че това не бе края. Дано целият този кошмар скоро свършеше. Малко преди да прекрачи навън се обърна за последен път, погледна я право в очите и каза тихо:

– Правим огромна грешка, като свършваме така, Емилия!

Вратата се затвори след него с оглушителен трясък. Дълго след това му се струваше, че усеща тракането на клавиши в главата си.

***

– Ванеса Аменова? – изрече с изненада госпожа Георгиева, изпускайки порцелановата си чашка чай. Изгледа изпитателно младата жена, седнала спокойно пред нея. Допреди няколко седмици тя бе дъщеря й Емилия. А сега се бе превърнала в най-странната и непозната личност, която някога бе виждала. Промени се коренно, и като външен вид, като поведение и като амбиции в службата. Откакто я изписаха от болницата не преставаше да ги изненадва с нещо ново. Първо фрапиращите дрехи, които бе започнала да носи съвсем се отличаваха от семплите тоалети преди. Леко смущаващата червена коса ги хвърли в истинско недоумение, както и странните обици-халки, които преди винаги бе ненавиждала. А решението да скъса със сериозния си приятел направо ги поля с леден душ. Оттогава пренебрегваше роднини и приятели, непрекъснато твърдеше колко заета била сега, нямала време за тях и така нататък. Опитаха се да говорят с нея за всичко това. Без резултат.

А това, което й съобщи преди минути, бе направо… плашещо като че ли бе най-точната дума.

– Да, мамо, защо не? – Усмихна се и погледна замечтано навън. Напоследък, когато нощем не можеше да заспи, се разхождаше по брега, наблюдаваше звездите и Луната с удивлението на дете, което вижда света за първи път. Всичко й се струваше като увеличено през лупа, с тройно по-ярки цветове, успяваше да открие красотата дори в най-сивите и скучни тонове. Вятърът, приливът на морски вълни, докосването на природата, всичко това я караше да се чувства толкова спокойна. Наслаждаваше се на всяка минута, през която изпробваше новите усещания, с които бе надарена. Емилия толкова години се бе любувала на всичко, сега бе ред на нейния антипод – алчното за живот същество, което винаги бе притискано в тъмния ъгъл.

– Какво му е на сегашното ти име, че си решила да го сменяш? – Старата дама поправи очилата си и я загледа строго. – Това е името на семейството ти.

– О, да го вземат дяволите! Ако се бях омъжила, също щях да си сменя фамилията, но тогава нямаше да имаш нищо против, нали? Изобщо не ми харесва. Звучи много сухо и обикновено. Търся нещо по-експресивно, впечатляващо! Което да съответства на новият период, в който се намирам. Разбираш ли, омръзна ми да бъда рутинна. Повече от всичко желая да започна наново. И затова се нуждая от ново име.

Ванеса се изправи и се приближи до стъклото на прозореца. По устните й се разливаше някаква отнесена усмивка на възхищение и мечтателност. Още една промяна. Емилия по природа бе практичка и не й бе особено присъщо да се захласва по каквото и да било. Но Другата, колкото и агресивна да бе на моменти, си оставаше едно момиче, което умее да мечтае, и нещо повече – да преследва това, което иска, колкото и невъзможно да бе.

– Мамо, казвала ли съм ти някога, че мебелировката на тази стая е страшна! Тежките дървени маси и столове, които контрастират на белите дълги пердета и лъскавите стъкла, наистина са зашеметяващи. Не знам защо го споделям, но напоследък ми хрумват наистина необичайни неща, които съм можела да кажа или направя, но съм пазила тези пориви. Странно е, нали?

– Детето ми, странното е, че ти си напълно променена! Никога не си харесвала начина, по който подреждам нещата тук! Ти не пушиш и съвсем не си работохоличка. А чувам, че си оставала по цели нощи в службата! С Антон бяхте почти сгодени…

– Моля те, не подхващай пак темата за този… – тя махна с досада. – Говорихме вече.

– Никога не съм се месила в живота ти. Просто искам да знам на какво се дължат такива радикални промени.

– Не знам дали ще ме разбереш, мамо, но мисля че онази двуседмична кома беше възможно най-доброто, което можеше да ми се случи. Не ме гледай така, моля те! Аз… седях си там, заслушана в мрака, а през това време целият ми досегашен живот се въртеше пред очите ми като на филм. Видях бъдещето си, ако продължа по този начин… Гледката не ми хареса, никак. След като временно бях откъсната от света, нямаше какво друго да правя, освен да мисля за това какво съм направила и какво ми предстои. Внезапно осъзнах, че съм пречистена от нещо, всичките прегради отстрани на очите ми паднаха. Разбрах, че ще бъда нещастна, ако спазвам старите правила. Не искам да се женя, нито да се отказвам от кариерата и шансовете, които ми се отвориха. Аз съм дяволски добра в работата. Съсипвах таланта си като се занимавах с малки задачи и не се стремях към нещо повече. Почти на двадесет и седем съм, а досега извършила ли съм нещо велико? Може би няма да успея да го постигна чрез компютрите, но все пак ако не опитам,  ще бъда предателка и лицемерка. Ще развия дарбите си докрай и ще спра да се погребвам, мамо. Затова реших да приема предложението, което ми направиха от онази софтуерна компания.

Госпожа Георгиева се изправи разтреперана от ужас и погледна към момичето пред нея, като че ли прозираше истинската му същност едва сега, след това спонтанно изказване. В очите й напираха сълзи, а ръцете й се разпериха напред като клони на дърво, останало без листа.

– Ще ни напуснеш, така ли? Не стига всичко друго, особено това с името, ами сега си решила окончателно да излезеш от живота ни. Емилия, това е жестоко.

– Не ме наричай Емилия! Аз не съм Емилия! Името ми е Ванеса! Запомни го веднъж завинаги. Ако искаш най-доброто за мен, ще разбереш и ще престанеш да мислиш само за себе си. Не може цял живот да бъда твоето момиченце. Аз…

Внезапно остра болка премина през мозъка й като жилка през мрамор. Младата жена хвана слепоочията си и енергично ги разтри. Погледът й леко се замъгли. Изстена и се отпусна на едно кресло. Това внезапно неразположение я притесни. Може би наистина прекарваше твърде много време пред компютъра. Но от друга страна ако новата затворничка… Е, щеше да се пребори с нея. Ванеса обикновено успяваше да предизвика припадъци. Емилия не бе толкова силна. Разтърси глава и почувства как се подобрява малко.

– Мила, добре ли си? – Майка й се затече към нея, допирайки ръка до челото й.

– Защо да не съм добре? – попита тя студено. – Просто малко ми се зави свят, сигурно е от слънцето. А сега, моля да ме извиниш, но трябва да довърша някои неща в офиса. Беше ми приятно!

– Какво? – Жената я хвана за раменете. – В неделя?

– Свързано е с преместването ми, няма да работя.

– Значи окончателно си го решила. – В очите на госпожата отново се появиха сълзи.

– Да. – отсече Ванеса, взе якето си и тръгна към вратата без дори да се обръща. – След две седмици.

***

– Сигурна ли си, че си в състояние да пътуваш? – попита загрижено сестра й, единственият човек, който реши да я изпрати. Родителите й бяха твърде слаби, за да понесат раздялата. През последните няколко дни Антон й се бе обаждал толкова често, за да се опита да я разубеди да не постъпва така с близките си. Дотолкова й дотегна този досадник, че накрая се принуди да изключи телефона. Сега не искаше нищо да я разсейва и нямаше време да се занимава с наранените чувства на прекалено емоционалните роднини на Емилия Георгиева.

Този период се характеризираше и с някои други симптоми, честите пристъпи на главоболие, което й напомняше неприятното присъствие на предишната собственица на това тяло в другата страна на съзнанието й. Е, това да си свободен имаше някои недостатъци. Само че Ванеса Аменова възнамеряваше да се пребори и потисне бунта. Бе достатъчно силна за да не позволи на такова същество да я победи.

– Да, абсолютно добре съм. Ще побързам преди да се е появил Антон да ме убеждава да не тръгвам.

– Ще се радвам ако успее. – усмихна се горчиво Жени.

– Мила, много по-вероятно е водата в Световния Океан да се превърне в жарава. Никой и нищо не може да ме отклони. Ще ви пиша.

С тези думи, младата жена взе двата си куфара и се качи на влака с решителна походка, оставяйки миналото зад гърба си. Когато влезе в купето си и погледна през прозореца, наблюдавайки как всичко се отмества назад, осъзна с поразяваща сила нещо, което преди й бе убягвало. Животът на всеки преминава в борба със самия себе си, с още една, вътрешна, дълбоко лична сила. Тя бе войната между двете напълно противоположни личности, които са заложени в човека. Емилия не го бе осъзнала и това бе причината да загуби. Тя нямаше да повтори нейната грешка. Ръкавицата бе хвърлена, Ванеса спечели първата битка. Оставаше само войната. Усмихна се отново. Вътрешните й чувства крещяха, че предстои победа.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: