Призрак

Нея ще целуваш,

а ще виждаш всъщност мен,

бледна тишина, хладна тишина!

Ирина Флорин

Енергията в природата не се създава и не изчезва.

Физичен закон

Хилядите светлинки в сумрачната дискотека танцуваха като мъртви души в последния си полет върху предметите и хората там. Замайващият блестящ облак прах, който от време на време се разхвърчаваше по дансинга обгръщаше всички необичайно бързо. Самият вид на загубващите се очертания изглеждаше абсолютно нереален, някак призрачен. Музиката раздираше до болка слуха. Наоколо повечето се блъскаха така, сякаш преди броени минути са им съобщили, че настъпва Апокалипсиса и имат един час да се изтеглят в безопасна зона.

На някой по-чувствителен би му призляло от подобна картина. Но не и на мъжа, седнал на масата в дъното на обширното помещение. От толкова време бе наблюдавал и участвал в такива гледки, че вече трудно се впечатляваше. Самият той не знаеше защо продължава да посещава подобни места. Може би от силата на навика, или поради необходимостта да се слее с обстановката. Някои хора откриват разрешение на проблемите си, удавяйки се в такава среда. Обезличаването им помагаше по някакъв начин да намерят изход… или поне така си мислеха.

Но в този момент философските въпроси, които понякога си задаваше, изобщо не го вълнуваха. Чувстваше се раздразнен. Погледна към светещия си, ръчен часовник. Бяха минали почти десет минути от часа на уговорената среща. Мразеше някой да му връзва тенекия, дори да е такава неземна красавица като приятелката му.

Мислено се упрекна, че е толкова нервен. Преди и той бе закъснявал, и то за доста повече. Веднъж бе докарал едно момиче до истерия с вродената си неточност. Не й обърна внимание, каза й просто че е глупачка и заяви че няма намерение да търпи тиранията й. Тогава му се струваше лесно. Но сега, когато ударът рикошираше върху му… хм, усещането никак не бе приятно. За съжаление Тя, жената с главна буква, имаше същите противни навици като него. Негови приятели биха го посъветвали да я зареже. Знаеше че не бе възможно. Чувстваше се прекалено, даже нездравословно привързан към това създание, колкото и вятърничаво да бе на моменти. Тя се появи в периода, когато той още се възстановяваше от едно мрачно събитие, и му помогна да го преодолее, макар никога не бе разбрала истинската причината за странното му поведение.

Вдигна ръце към слепоочията си, затвори очи и… почувства болка в главата. За първи път, след толкова години ходене по танци, го бе разтърсило подобно усещане! Но дали убийствения шум и крясъци наоколо бяха причината. Махна пръстите си от клепките, погледна право пред себе си и замръзна от ужас! Не! Това не бе възможно, всичко бе просто кошмар, не е реално! Дишането му се учести, очните ябълки сигурно щяха да изскочат от орбитите, а нещо го хвана за гърлото и го хвърли в болезнена задуха.

“Не е истина!”, шепнеше отчаяно. Сън, един от онези нередни, ужасни видения, които бе получавал няколко месеца след това. Разтърси главата си, впи с всичка сила нокти в ръката си, но… Как…! Трябва да е мъртва.

Но не беше. Стоеше си там, подпряна на една от черните колони, същата каквато я помнеше от онзи бурен двегодишен  период, когато заедно се отдаваха на удоволствието да живеят в измислен свят. Все така демонично красива и изкусителна. Тъмната гъста коса, прибрана съвсем плътно отзад, прозрачно бледата кожа, изваяните черти и тези обсебващи очи, черни като нощта, които пленяваха всяко съзнание. Черните звезди, които го пометоха безпощадно още от първата им среща. Спомни си че подобно чувство на пълно отмаляване бе изпитал и когато се запознаха тогава в онзи сумрачен клуб. Тогава бе капитулирал на секундата. Просто не можеше да се съпротивлява срещу силата на личността й.

С Лина нещата се развиха мълниеносно бързо. Преди да се усети, вече бе хванала обикновения му живот на студент, който обича танците, но в същото време отделя достатъчно време за ученето, и го преобърна с главата надолу. Външността не бе единственото й зашеметяващо качество. Макар да бе напуснала училище на петнадесет, го удиви с природната си интелигентност и оригинални философски идеи. Той самият изучаваше този предмет, така че бързо намериха много общи теми за разговор. Спореха бурно и разгорещено върху доста неща, защото често гледните им точки се различаваха. И въпреки че му бе трудно да приеме нейните възгледи за света, плени го виталността и онази чувствена мистериозност, с която винаги се обграждаше. В нея имаше нещо дяволско.

Не разбраха как е минала нощта, толкова бяха погълнати от взаимното си опознаване. А събитията малко преди да се озоват в нейната стаичка, му се виждаха неясни, като илюзия. Единственото, което си спомняше, бе яростната страст, с която сякаш го разкъса. Остана да лежи до нея зашеметен, сякаш преминал през сто урагана. Тръгна си два часа по-късно, без никакви уговорки, обещания или каквото и да е, напълно объркан. Малко по-късно, в квартирата си, не знаеше дали случилото се е било сън или реалност. Знаеше само че се е влюбил като глупак и през целия ден не престана да мисли за загадъчното момиче, което срещна.

През следващите седмици я търси, но безполезно. Отиде на адреса й, но хазяйката каза, че Лина вече не живее тук.  Изостави ученето си, напълно завладян от идеята отново да бъде с нея. Прекарваше нощите си в обикаляне на места, където би отишла. Безполезно. През малкото време, когато спеше, сънуваше само нея, дори му се струваше че усеща студения аромат на парфюма й. Приятелите му се разтревожиха от тази липса на интерес. Родителите му често се обаждаха притеснени от честите гафове. Не им обръщаше внимание.

Накрая съвсем се бе отчаял, когато тя се появи така неочаквано, както при първия път. Просто изскочи на пътя му, невъзмутима, със своята неизменна загадъчна усмивка. Щом я видя, сърцето му заудря по-силно от камбана, а дъхът му спря. Чувстваше се като девойче на първа среща. Опита се да каже нещо, докато момичето се приближаваше. Но думите заседнаха на гърлото му. “Къде беше?”, успя да го изрече съвсем задавено, като шепот на умиращ. Погледът му се замъгли и той почти залитна, но успя да се задържи на крака. Тя само докосна рамото му и тихо изрече: “Липсвах ли ти?”.

Повече не можа нищо да стори. Лина пое нещата в свои ръце и го поведе като някакъв слепец към техния илюзорен рай. Не бе достатъчно силен за да й се противопостави, защото тя бе водовъртежа, който го увличаше безвъзвратно и окончателно към бездната. Контролираше всяко движение, командваше мислите, желанията, усещанията му. А после го завърташе на сто и осемдесет градуса в един свят, където си изграждаха лъжовната представа че са свободни. И тогава може би се чувстваше щастлив. Не знаеше. Тези две години бяха най-замъгления, неясен период от живота му досега, пропит с дрогата и дяволския пламък, който го блъскаше в гърдите.

Почти два часа след като се срещнаха, докато лежаха на тясното легло в новата й квартира, взеха няколко важни решения. Той каза, че е мислил за това, което му е споделила през онази нощ. Желаеше да прекъсне обучението си. Тя посрещна тази новина с бликащ ентусиазъм. Целуна го така, че му изкара дъха и обеща, че ще го накара да забрави за живота, който е водил до сега.

И наистина се постара да го направи. Последвалите събития го потопиха в пълна амнезия. Съветите на околните вече не бяха повече от някакво далечно ехо. Нищо нямаше значение за него.

По време на двете години, през които живееше с Лина, не можеше да се оплаче от скучно съществуване, което преди често го тормозеше. Понякога, когато не успяваха да изплатят дрогата, се криеха, оставаха без жилище и непрекъснато имаха неприятности с полицията и наркотрафикантите, които момичето познаваше доста добре. Но бяха заедно и докато можеха да се потапят в нереалността и да се радват на присъствието си, всички тези дребни подробности и несгоди на живеещите извън обществото не ги притесняваха. През повечето време бяха така опиянени, че въобще не мислеха за бъдещето.

Том се пристрасти към прахчетата, хапчетата и всички останали неща, които употребяваха и им помагаха да забравят за скучния, сив и груб свят, в който се намираха. Бе точно толкова естествено, колкото и дишането, слънчевата светлина и всичко останало. Но понякога, докато приятелката му отнемаше от дъха, усещаше как нещо дълбоко, дълбоко в него се руши като древна развалина на прага на своя край. Само че бързо забравяше и се отдаваше на мига удоволствие.

А понякога, когато не бяха заети с любов, дрога, ад и рай, записваха идеите, които им хрумваха. Странно, но сега, след като се бе освободил от задръжките си, се учудваше от лекотата, с която ги изливаше и признаваше. Нещо се бе разкъсало в него и от естествената му сдържаност не остана нищо. Отключи съзнанието си за мисли, които бе таил дълбоко там, в мрака. Може би защото не го интересуваше какво ще кажат останалите и бе безкрайно искрен във всяка своя дума. Поне за едно можеше да бъде благодарен на това невероятно момиче: че му помогна да мине отвъд границите. Но по какъв начин…

В един ужасен миг осъзна, че е станал така безнадеждно зависим както от опиатите, така и от нея. Какво щеше да остане от него, ако внезапно реши че повече не й е необходим? Тя бе така силна, решителна и омагьосваща, можеше да има всеки когото пожелае. Нима би останала с един безволев индивид, който никога няма да има свой живот и желания? Би могла да сломи нечий друг характер, по-силен от неговия. Каква бе гаранцията че някоя сутрин, щом поредният екстаз приключи, няма да реши, че не й е необходим?

А дали не бе дошъл моментът, в който той трябваше да се отърве от нея? Все повече го изтощаваше този безумен живот, който водеше напоследък и не знаеше колко дълго би издържал така. Трябваше… трябваше да се освободи. Но как, нали мисълта за раздяла го караше да се разтърсва от мъчителна болка в лявата половина на гърдите? Веднъж бе опитал да избяга от Лина, но резултатът бе нулев, през цялото време загадъчното й лице плуваше пред погледа му. Ако погледнеше нещата под различен ъгъл, самото продължаване на тази връзка би било пагубно.

Тогава осъзна, че както и да постъпи, ще понесе страхотни загуби, но от него зависеше какъв ще бъде размера им. И стигна до извода, че единствения начин да прекъсне всичко е да я убие.

Тази мисъл би му изглеждала смешна преди време, но сега вече бе различно. Може би нямаше да я забрави, но щеше да премахне гибелното й влияние върху него. Дали би имал сили да отнеме живота от жената на живота си?

И воден от налудничавите си мисли, Том се озова в поредната им квартира пред две чаши, пълни с евтино шампанско. Очакваше Лина да се прибере. В нейната имаше разтворено хапче, което след минути щеше да сложило край на агонията. Надяваше се. Дълбоко в сърцето си се късаше от болка, но друг избор нямаше?

Младата жена изглеждаше доста изненадана, когато прекрачи през прага. Усмихна се само както тя можеше, и попита какъв е поводът. Той отвърна простичко, че е заради новия период от техния съвместен живот.

Тя пое своята чаша, повдигна я към устните си, но миг преди да отпие от искрящата в студено течност го изгледа с високомерно презрение и тресна стъкления съд в масата. Закрещя му заради глупостта да си въобрази че могъл да я отрови по такъв начин. Тръгна към него – същински черен пламък, който се канеше да го изгори със своята убийствена хипноза и да го превърне отново в ней роб. Вече не понасяше това. Сега или никога. Блъсна я встрани от себе си и с див вик се насочи към кухнята. Усещаше как се приближава зад него…

Все още чувстваше топлата кръв, която се разливаше по ръцете му, докато ножът я разкъсваше, мятащата се плът, която отчаяно се бореше да запази това, което той й взимаше. Чувстваше огнения й поглед, който уви, отказваше да умре. Избягваше го, докато с ритмични движения няколко пъти забиваше острието в трептящото тяло. Просто… не можеше да спре, някаква невиждана ярост се бе отприщила и той разкъсваше… разкъсваше, докато частицата разум в неговото съзнание, побъркано до краен предел, не се разбуди и не го принуди да спре. Свлече се в образувалата локва кръв и смеси сълзите си със зловещата течност. Наблюдаваше как последните остатъци от живот у нея си отиват, не искаше да гледа, цялото му същество се разтърси от болезнената мъка.

Броени мигове по-късно разбра че е направил възможно най-доброто, макар да знаеше, че щеше да си плаща скъпо за взетото решение. При всички случаи цената щеше да е висока. Сега трябваше просто да се отърве от тялото.

Оказа се по-лесно, отколкото предполагаше. Живееха в най-крайния квартал на града, нощем почти не се срещаха хора. Идеалният момент. Събра всичките си мисли и се постара да действа колкото е възможно по-рационално. Изми кръвта от себе си. Обви мъртвото тяло с чаршаф. Хазяинът имаше стара кола, която почти не използваше, пък и обикновено бе толкова пиян, че не би чул избръмчаването на двигателя, дори животът му да зависи от това.

Младият мъж взе трупа и се измъкна през задния вход. Предположенията му се оказаха верни. Всичко наоколо бе безлюдно. Въздъхна дълбоко и като се стараеше да стъпва безшумно, отвори багажника. Хвърли вътре зловещия товар и потегли към реката. Такава потискаща, мръсна тишина го бе обгърнала. В този момент толкова много се мразеше за това, което бе извършил, че искаше да умре.

Пристигна, огледа се внимателно. После извади тленните останки, затвори очи и с всички сили го захвърли във водата. Студените й прегръдки се разтвориха с плясък и го погълнаха като разтворената паст на Смъртта. Том нямаше представа колко дълго бе седял на брега, покрит с мръсен сняг, неспособен да откъсне поглед от черната повърхност. Беше кататония, абсолютно потъване в някаква адска дупка, където цареше единствено мрак, мрак, мрак…

Когато се опомни бе започнало да се развиделява. Той скочи стреснато и бързо се качи в колата. Нямаше търпение да се махне час по-скоро от това място.

Щом се върна в квартирата, се зае да заличи всички следи от убийството на Лина. Съмняваше се, че някой би я потърсил, доколкото знаеше роднините й живееха в много далечен град, а и не бе в особено приятелски отношения с тях. Нямаше труп – нямаше убийство – никой нямаше да му създава проблеми.

Няколко часа по-късно се обади от уличен телефон. В дома на родителите си. Призна че е осъзнал каква огромна грешка е направил и попита дали още са в състояние да го приемат след като им е причинил толкова много болка. Почти усети как дъхът на майка му спира от радост, че целия този кошмар най-после свършва. Дълбоко в себе си усети надежда, че може да промени живота си.

Първите няколко дни блудният син прекара в семейната им къща, където го държаха заключен, за да са сигурни, че няма да се добере до лекарствата. Това беше един наистина отвратителен период, в който плащаше за адския рай през изминалите две години, непрекъснато измъчван от абстинентния глад. После го преместиха в клиника за лечение на алкохолици и наркомани. Там бе истинското изпитание, където трябваше да съсредоточи цялата сила на волята си. Към честите пристъпи на желание за хероин, се прибавяха мъчителните среднощни сънища. Събуждаше се, плувнал в пот и обезумял от ужас. Чувстваше се точно като в онези седмици, когато се запозна с Лина. Непрекъснато виждаше сцената на убийството й с най-малките подробности, като забавен кадър. Вече си мислеше че ще се побърка и никога няма да излезе от бездната. Тогава се появи Ангела.

Сприятели се с едно момче, лекуващо се също като него. Помагаха си взаимно, разказваха си за обстоятелствата, които ги бяха довели до нуждата от дрога и станаха много близки. Веднъж Мишо каза, че очаква посещение от сестра си и че би искал да ги запознае. Том се съгласи без особено желание, повече от любезност. Но цялото му безразличие се изпари щом Ангелина дойде. Почувства нещо невероятно отвътре, сякаш целият товар, който го потискаше с парещата си болката, започва да се стопява. Тя наистина изглеждаше като божествено създание: висока, естествено руса, с млечнобяла кожа и най-милото лице, което някога бе виждал. А очите й… нямаха нищо общо с дяволските черни дупки върху бледото лице на момичето, което го повлече към бездната. Прозрачно сини, абсолютно чисти, без следа от фалш, издаващи само искреност. И най-важното, нямаше го фаталния демоничен пламък, който му бе така добре познат.

По-късно си го обясняваше като любов от пръв поглед, така пречистваща и силна, че бе въпрос на време да преодолее проблемите си. А и тя изглеждаше готова да му помогне в тази битка.

Излишно е да се споменава, че много си допаднаха. Ангелина прекарваше доста време насаме с него, изслушваше и най-малката подробност от неговите объркани спомени. Разказа й за всичко в своя живот, с изключение на най-срамната си тайна: за убийството. Харесваше му някой да го разбира и успокоява, вместо да го упреква и да му чете конско евангелие. Всеки ден изпитваше все по-малка необходимост от тези прахчета, подкрепян от родителите, от приятеля си, от момичето в което бавно, но сигурно започна да се влюбва. Кошмарите започнаха да стихват, вече бяха минали четири месеца откакто постъпи в клиниката. Чувстваше се напълно излекуван и скоро го изписаха.

Отношенията му с Ангела постепенно прераснаха от типа “брат и сестра” в много по-лични. А когато усети, че вече окончателно е готов пак да води предишния си живот, реши да продължи прекъснатото обучение. От тогава минаха две години. Вече бе забравил, че някога е съществувало момиче на име Лина.

И ето я, там, до колоната, възкръснала от най-убийствените му сънища, готова отново да срине подпорите, които с такава трудност бе успял да изгради наново. “Какво става!”, крещеше съзнанието му. “Това не може да е тя. Аз видях как умираше, по дяволите! Нали аз я убих! Кръвта й, нейната изгаряща кръв изтече в онази мразовита нощ. Нима някой, който е мъртъв от толкова време може…”

“Всичко трябва да има някакво разумно обяснение!”, опита се да разсъждава трезво. Някой може да му е сипал нещо в питието и да получава халюцинации, или…

Трябваше да се увери лично. Стана с решителна крачка от масата и колкото и трудно да му бе, усещайки как една тежка скала отново затиска сърцето му, стигна до мястото, където я видя.

Но колкото повече се приближаваше, нейните очертания се размиваха, а щом стъпи пред нея, тя изчезна във въздуха, сякаш никога не я е имало. Въздъхна и изтри потта от челото си. Сърцето му всеки момент щеше да избухне. Внезапно две меки ръце обвиха главата му.

– Познай кой е! – иззвъня сладък глас.

– Ангелина, не си ли вече прекалено голяма да правиш така. – каза раздразнено Том, обърна се към нея и я прегърна силно. Беше толкова изплашен, сега имаше нужда от нещо, за което да се хване. За пореден път бе обладан от разтърсващото усещане, че животът му се изплъзва.

– Хей, скъпи, какво ти става? – засмя се момичето, като се опита да се освободи. – Все едно че не си ме виждал от сто години. Успокой се..

Той се усети и я пусна, но продължи да държи ръката й, а погледът му блуждаеше наоколо като чифт заблудени светулки.

– Съжалявам, но ти доста закъсня. Вече бях започнал да се притеснявам.

Извинението изглеждаше абсолютно скалъпено, сигурно не се бе забавила повече от петнайсет минути. Само че Ангелина се хвана.

– Колко съм разсеяна само. – усмихна се мило и го целуна. Защо ли от това го побиха някакви забравени тръпки. – Извинявай, че съм те изплашила. – А като погледна дълбоко в ирисите й – нима това бяха същите невинни чисти очи, които познаваше?

– Няма проблеми, миличка. Хайде да сядаме! – подкани нетърпеливо и я задърпа към масата. Отпусна се на стола и облегна глава назад, затваряйки очи.

– Том, има ли нещо, което не ми казваш? – попита загрижено Ангелина и докосна лицето му. – Знаеш, че можеш да ми се довериш. Защо просто не ми кажеш какво се е случило? Изглеждаш, сякаш си видял призрак.

Да, той можеше да й каже всичко, но не й това. Как да й поднесе новината, че човекът когото обича и на когото безрезервно вярва, е убиец? И че току-що е видял мъртвата си бивша приятелка. Не, неговият ангел не трябваше никога да разбере какво се е случило преди да постъпи на лечение. Насили се да се усмихне и каза престорено ведро.

– Малко съм нервен, само това е, скъпа. Хайде да потанцуваме.

Миг след това летяха на дансинга, потънали в своето измамно щастие. Тя изглежда нищо не усещаше. Той се мъчеше да потисне онези спомени и да не се оставя на духовете от миналото да провалят бъдещето му. Може би след тежката седмица, в която имаше толкова изпити, умореният му мозък си правеше шеги с него. Постепенно се успокои. Наведе се към прекрасното лице до него и докосна устните, но след това се отдръпна ужасен и отвратен. Осъзна, че в прегръдките си държи… Лина. Тя го гледаше през очите на Ангелина, пламтяща в своя дяволски чар, с неприкрито злорадство. Сякаш двете се бяха слели в едно. “Не, не, не, не, не!!! Тя не може да ми го причини! Лина, върни се там, от където си излязла. Защо, защо, защо…”

***

Два часа по-късно, в неговата квартира Ангелина осъзна че той избягва погледа й все по-упорито. Всичките й усилия да изтръгне нещо повече от него се оказаха абсолютно безплодни. Не можеше да си обясни защо тази вечер се държи толкова особено. Тя ли бе направила нещо? Нима бе само заради едно глупаво закъснение? Колкото и абсурдно да бе, с всичките си фибри усещаше че го губи, а това бе така болезнено. “Спокойно, каза си, поговори с него. Причината със сигурност не е у теб.”

– Слушай, не зная какво става, но не мислиш ли, че ми дължиш едно малко обяснение! Тази вечер поведението ти е крайно озадачаващо. И моля те, не минавай с номера, че всичко е просто от нерви.

Том стоеше до прозореца, стиснал рамката му до болка. Не искаше да се обръща, защото знаеше кого ще види. Тази мисъл го ужасяваше. А тя искаше отговори, които не бе в състояние да й даде. Но чувстваше, че в скоро време щеше да му се наложи да й разкаже… Не му се искаше да идва този момент, не биваше да научи истината. А и нищо повече да не се споменеше, как щеше може отново да я гледа в очите, след като от там ще наднича Лина…

– За какво говориш, мила…

–  За глупачка ли ме вземаш? – в гласът й прозвуча изумление. – Говоря за това как се държа, когато дойдох при теб, за начина, по който ме отблъсна и изражението ти докато танцувахме. Моля те, скъпи, кажи ми! Аз ли направих нещо лошо? Трябва да знам! – Отчаяна, Ангелина се вмъкна в пространството между него и стъклото. Хвана го за раменете. И тогава той постъпи по същия начин, както и в дискотеката. Но сега бе много по-бурно. Бутна я настрани, сякаш се бе опарил, изтича в другия край на стаята и се сви като малко дете, което го е страх от тъмното. Гласът му звучеше пронизително тънко.

– Махни се! Махай се от живота ми, проклета вещице!

– Том! Том, добре ли си? – едва-едва промълви момичето. – Моля те, не ме плаши така! Какво ти става? Да не би пак да си започнал да се… – Не довърши изречението, защото видя как той тотално се срива. Избухна в истеричен плач, някаква задръжка в него се бе пречупила. Тя се приближи и го прегърна, опитвайки се да си обясни, но не можеше.

– Всичко е наред! – прошепна нежно.

– Ангелина… моля те… Ангелина… помогни… тя… виждам… Лина… не … махни се.

– Лина! – Изгледа го с недоумение. – Нима пак се е върнала! Тя ли е причината за всичко това? Какво ти стори?

Тогава той се отскубна от нея и се заразхожда из стаята като звяр в клетка. Ангелина просто го гледаше, без да смее да помръдне. Пулсът й бе учестен докрай, а сърцето й бе замръзнало.

– Зная, че ти дължа много отговори, миличка! – В гласа му личеше очевидна болка, която я накара да потръпне. – Но не сега! Утре ще разбереш всичко, което те интересува. В този момент имам нужда да бъда сам…

– Том, нека да остана при теб тази нощ! – в очите й напираха сълзи. – Имаш нужда от помощ. А аз мога да ти я дам!

– За Бога, не ме ли разбираш! – изкрещя с всички сили. – Не искам да си тук. Просто си върви. Утре… утре ще разбереш.

Едва крепейки достойнството си, на ръба на плача, тя се изправи и тръгна към вратата. Чувстваше се безкрайно наранена и го изрази в последния поглед, който му хвърли преди да излезе.

***

Когато остана сам, агресивната му маска се стопи и той отново се превърна в сгърченото от ужас създание преди малко. Животът му се разпадаше. Току-що почти бе провалил отношенията си с Ангелина. Тя беше добро момиче и със сигурност щеше да му прости за днешното държание. Но не и без да разбере причината. Обеща че всичко ще й признае, но дали бе готов да го направи? А най-ужасният от всички въпроси бе защо продължава да вижда Демона в очите на Ангела.

“Защо го правиш, Лина?”

И тогава тя изплува от един мрачен ъгъл със своята походка на тигър и поглед, пълен с ледено високомерие. Гледаше го отвисоко, като човек, който току-що бе победил. Това му бе достатъчно да изпадне в истерия

– Нееееееееееее!!!

“Виждам, че си все същия неуравновесен лигльо, както те помня, скъпи!”Дали го бе казала? Вече не бе сигурен за нищо.

– Защо продължаваш да ме преследваш? Моля те…

“О, колко къса памет имаш, момченце!” Зловещ смях. “Нима вече си забравил кръвта, която се стичаше по ръцете ти, и ножа, с който ти отне живота ми.”

Престани!

“Защо? Истината е жестока, нали? Но ако трябва, ще ти го повтарям хиляди пъти, Томи: ти си убиец. И мога да го направя, само че сега ТИ не можеш да ме спреш! Ще отровя живота ти както ти постъпи с моя.”

– Моля те, моля те не го прави…

“Аз също те молех в онази нощ, но ти не ме послуша. Защо сега трябва аз да те слушам?”

– Разбери, нямах никакъв друг избор. Съжалявам, наистина…

“Съжаляваш? Щеше ли да съжаляваш, ако не се бях появила отново и не бях превзела образа на твоето ангелче? Не, познавам те много добре. След време дори името ми нямаше да ти навява каквато и да е асоциация. В момента се държиш толкова фалшиво и жалко, че ако се видеше отстрани, нямаше да понесеш гледката.

– Ти не ми остави никаква друга възможност, вещице! – гласът му се тресеше в истерия. – Беше обладала съзнанието ми. Единственият начин да се отърва от теб бе да те убия!

“Аз просто ти посочих верния път. Не забравяй, че ти сам пожела да дойдеш с мен.”

– Верен път ли? Лина, нима не разбираш как ни убиваше онзи начин на живот.

“Грешка! То бавно възкресяваше умрелите ни, промити души. Моята щеше да достигне до върховата точка. Щях да те взема със себе си, защото те обичах. Но ти се предаде накрая. И прекъсна моята нишка.”

– Какъв е смисълът след като си вече мъртва?

“Има, и то голям, макар че не можеш да го разбереш. Те са се възползвали от твоята слабост и отново си стигнал до нивото, както когато те намерих. Убивайки ме, ти пропиля моя шанс да тръгна към истинския живот, а не това жалко подобие на съществуване. Не бих могла да ти го простя. Никога. И сега измислих най-брилянтното отмъщение!”

– О, не, моля те …

“Не ме моли! Не се намираш в църква. Сега, в което и лице да се вгледаш ще виждаш моето. Призракът на миналото ще те преследва докрай. Когато се взреш в красивите лазурни очи на Ангелина, ще съзираш дяволския белег на Лина. Вече си прокълнат и нищо не можеш да сториш.”

Том не бе способен да изрече нито една дума повече, просто седеше, опрян на леглото, и гледаше с болка в стената. Как щеше да живее отсега нататък?

Глупак!, говореше един вътрешен глас. Просто вече нямаш това право. Тя се е всмукала във всеки предмет и живо същество, които те заобикалят. Дай й, каквото иска, и няма да ти се наложи да търпиш този ад.

Олюлявайки се, младият мъж тръгна към кухнята. Вътрешно онази тежка скала от преди две години сякаш уголемяваше обема си и го притискаше все по-силно. Сграбчи ножа и с мрачна увереност го заби в гърдите си. Строполи се безжизнен на пода. Миг преди да потъне в дълбокото черно пространство, се прости с всички онези мили лица, които без успех се опитаха да изтрият печата на предишния живот от него.

***

– Не мога да повярвам, че се е самоубил! – повтори за пореден път Ангелина. Лицето й бе зачервено от многото сълзи, които изплака, откакто намери трупа на приятеля си, облян в кръв и с нож в ръката. Сините й очи плуваха в скръб. Вината я разяждаше. Само ако беше настояла…

– Фактите го сочат, госпожице! – въздъхна полицаят и я погледна внимателно. Изглеждаше опустошена, нищо чудно че не разсъждаваше трезво. – Той е бил ужасно разстроен, както твърдите. Бълнувал е и е изпаднал в странно състояние, най-вероятно е имал психическо разстройство. Ножът е бил намерен в ръката му, няма никакви други отпечатъци, а портиерът на сградата твърди, че не е пускал никого в апартамента му.

Това обаче никак не можеше да я успокои. Отново избухна в плач.

– Вината е изцяло моя. Ако бях останала с него, ако бях се опитала да му помогна, още щеше да е жив.

– Не е така, госпожице! – той искаше да я утеши, но не постигна особен резултат. – В случай че го е бил намислил, не виждам какво сте могла да направите. Просто трябва да забравите за всичко това.

– Да забравя! – Тя се засмя горчиво. – Такива неща се помнят завинаги… Те жигосват душата с печат, който никой не ще изтрие.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: