Светлина в мрака

Заведението се пълнеше толкова бързо колкото вечерта напредваше. Всичко изглеждаше нормално, поредната претъпкана нощ не представляваше проблем за опитния персонал. Барът се намираше в центъра на града, но не се славеше с най-изисканата обстановка. Средностатистическо място, посещавано най-често от студенти, празнуващи някой успешно изкаран изпит или събрали се за по чашка, секретарки и счетоводителки, убиващи умората от скучния ден на разтуха с приятели, и самотници непрекъснато търсещи половинка в живота. Накратко, не се отличаваше по нищо от останалите среди на нощния живот.

Младата жена седнала сама на масата в най-отдалечения ъгъл не бе сред обичайните клиенти. През последните месеци тя не посещаваше конкретно заведение. Напоследък бе изгубила представа за пространството. След като изкараше малко пари, влизаше в първата кръчма, която й попаднеше. Нямаше претенции и единственото, което искаше бе малко утеха в алкохола. Само че възможностите й за работа намаляваха с всеки изминал ден и моментът, в който се налагаше да признае, че е напълно победена чукаше на вратата.

Някога бе много красива, истинска забележителност. Но сега кожата й бе смъртнобледа, под клепките й се бяха образували дълбоки кръгове. Бившата разкошна грива от лешниково руса коса изглеждаше мъртва точно като собственичката си. Широк панталон и отдавна износен черен пуловер довършваха портрета. Очите й, преди дълбоки и с наситен цвят, приличаха на безжизнени камъни, отблъскващи със своята студенина и враждебност. Тънките, почти като на скелет ръце трепереха всеки път докато поднасяше чашата евтина бира към устните си.

Името й беше Ема и преди шест месеца бе навършила двадесет и шест години.

През въпросната вечер се чувстваше настроена към спомените. В ума й изплува предишния й образ. Животът й бе разделен на два периода: преди и сега. Преди онзи фаталния ден, когато потъна в бездната и повече не изплува.

Тогава бе различна. Жизнена, весела и топла, отворена към света, с добро, нежно и състрадателно сърце. Винаги имаше какво да каже, за да успокои хората, преживяващи драма. Не изоставяше приятел в беда и всички я харесваха. Душата на компанията. Това бе златната й епоха, през която все още бе от най-добрите журналисти във вестника. Макар да не бе кариеристка, тя се отдаваше на работата с цялата си душа и не оставяше нещата недоизпипани.

Да, всичко бе идеално.

До момента когато рухна като пясъчен замък, безнадеждно достигнат от морските вълни. Миро бе мъртъв. Шок, стрес и сълзи. Трудно бе да повярва. Винаги се бе опасявала, че нещо подобно ще му се случи, но не предполагаше, че ще е толкова ужасно. Това все още не бе големия кошмар. Разбра го седмица по-късно.

Любимият й бе оставил нещо повече от скръб и разбито сърце. Ема бе болна от СПИН.

В този миг тя си даде сметка колко фалшив и илюзорен е бил живота й. Приятелите бяха до нея в щастливите мигове, но щом изпадна в беда предпочетоха да пасуват и да се оттеглят. Нима могат да допуснат до себе си такава голяма опасност?! Чумата на двадесети век! Дори при положение че заразената им бе като сестра.

След няколко дни главният редактор я привика в кабинета си. Дълго се извинява и увърта, споменавайки колко е важна за тях и че не иска да я загубят, много й дължат, и така нататък, разтягаше локуми толкова дълго, че й се прииска да изкрещи. Накрая той изплю камъчето и каза че при създалото се положение няма друг избор освен да я уволни, защото представлява заплаха за околните и себе си.

Ема бе като поразена от гръм. Та тя бе работила толкова дълго и всеотдайно тук! Мислеше, че има значение. Че няма да я изхвърлят като мръсно коте за нещо, за което дори не бе виновна. Опита се да протестира, консултира се с адвокати, но недвусмислено й намекнаха  че е безсмислено.

Сърцето й още се изпълваше с ярост, припомняйки си реакцията на всичките й близки. Никой не пожела да застане зад нея, да я подкрепи. Фразите се въртяха из съзнанието й.

“Съжалявам, скъпа, но няма как! Знаеш че съм бременна и не трябва да рискувам, затова ще се наложи да престанем със срещите. Не е справедливо, но…”

“О, Ема, нямаш представа колко зле се чувствам. Сигурно ще ме помислиш за безсърдечен, но… Страх ме е! Изпитвам ужас от СПИН. Ти си силна, сигурен съм, че ще се справиш.”

Все в този дух. Не можеше да повярва, че е била сама през всичките години, заобиколена от лицемерни хора, използващи я за собствени облаги. При мисълта колко предана им бе, в очите й избиваха сълзи, но тя ги спираше. Закле се никога повече да не плаче.

Вероятно се считаха за прави, като я отхвърлиха. Сигурно се успокояваха с баналните оправдания: “Предупредихме я да не се забърква с този тип, хиляди пъти й повтаряхме, че един наркоман не се отказва толкова лесно от дрогата. Но влюбената не пожела да ни послуша. Ние изпълнихме дълга си като приятели. Ако Ема е болна, сама си е виновна.” По този начин се освобождаваха от собствените си угризения и можеха да си го повтарят докато съвестта ги остави на мира.

През тези шест месеца бившата журналистка падаше, падаше, падаше. Докато накрая стигна дъното. Началото на края.

И така седеше тук, алкохолизирана, нещастна, студена, без никаква помощ насреща.. Вече й бе все едно дали ще умре.

Ема разтри слепоочията си и когато вдигна глава, видя че млад мъж се насочва към нея. Напоследък не я притесняваха. Ако беше по-озлобена би им предавала заразата, но не умееше да бъде зла. Щеше бързо да го разкара, използвайки безизразния си поглед.

Беше хубав и симпатичен, с открито лице и дълбоки тъмни очи, само че сега не й бе до ничия компания. Той се приближи, но не седна, а само попита тихо.

– Ема? Ема Стоянова?

Тя се намръщи и се вгледа внимателно в него. Не й бе познат.

– Срещали ли сме се?

– Ема, не ме ли помниш? – гласът му прозвуча изненадано. – Аз съм Дамян Данаилов, учехме заедно в гимназията.

В замъгления й ум просветна пламъче, постепенно превръщащо се в огън, който освети паметта й. Тя възкликна високо. Не можеше да повярва!

Образът му в съзнанието й досега бе запечатан като на прекалено срамежливото, умно и невзрачно момче, отбягвано от другите. По това време, сякаш преди сто години, той бе аутсайдерът от най-отдалечения ъгъл. Малко хора го харесваха, смятаха го за “зубър” без чувство за хумор. Ема също бе отличничка, но много популярна сред съучениците си. За нея сприятеляването бе естествено като самото дишане. Независимо от различията, помежду им се зароди дълбока дружба. Тогава момичето му помогна в преодоляването на болезнената му стеснителност, страховете и бариерите. Дамян не бе имал леко детство. Нищо ужасяващо, просто баща му бе строг и амбициозен. За неуверена и изпълнена със съмнения и комплекси личност човек като Ема бе истински дар. Това което имаха бе привързаността на брат и сестра. Те бяха доволни от такова развитие.

Не се бяха виждали от осем години, през които само си пишеха.

– Дамяне! – възкликна тя и лицето й се оживи и за кратко изгуби обичайната си студенина. – Това… това е невероятно! Какво правиш в София? Мислех, че си в Америка.

– Да, по принцип работата ми е там, но се върнах за кръщенето на сина на сестра ми Соня. Реших да поостана за известно време. Най-вероятно две седмици. Може ли да седна при теб?

– Но разбира се, защо питаш? – Ема се усмихна за първи път от месеци, докато приятеля й се настаняваше на стола. – Колко мина от последния път, когато…

– Да, дълго беше. Вярно е, че съществува пощата и телефоните, но живия контакт си е съвсем различно нещо. Отчасти това е причината да съм тук. Исках да видя старите приятели. Съвсем не очаквах да те срещна толкова скоро.

– Може Съдбата да се е намесила.

– Сигурно. Какво стана с теб? Спря да отговаряш на писмата ми. – Очите му затрептяха на тревожни вълни, докато я оглеждаха. – Нещо не е наред?

– О, абсолютно нищо – излъга хладнокръвно Ема. Не искаше болестта й да прогони още един близък човек. “Само една нормална вечер…” – Компютърът ми се развали и всички съобщения се изтриха. Смятах да ти пиша, но напоследък съм доста заета. – Звучеше  разпокъсано и несвързано. Надяваше се Дамян да не забележи дупките в историята й. – Съжалявам. – Тя отметна кичур коса зад ухото си. – Разкажи ми за себе си. Променил си се. Как е живота?

Той сведе поглед и Ема усети, че му е трудно да говори. Сега бе неин ред да се чуди какво не е наред. След няколко минути младият мъж събра смелост.

– С работата всичко е добре, както винаги. Макар че напоследък… Трябва да ти кажа нещо. Писах ти, но ти не си получила… Сюзън почина.

– Жена ти?! – тя бе потресена. Спомни си как преди малко се жалваше какви жестоки приятели има. Същото се отнасяше за нея. Той бе имал нужда от някой с когото да поговори при тази трагедия. Почувства се виновна въпреки, че ако бе прочела писмото…

– Да. Автомобилна катастрофа. Връщала се вкъщи и… – Дамян поклати глава и разтри слепоочията си. Личеше си, че не му е лесно и  Ема реши да не настоява.

– Всичко е наред. – Опита се да се усмихне, въпреки че бе погълната от мрачни мисли. – Не е нужно да ми казваш точно сега.

Дамян изглеждаше облекчен от думите й и продължи с по-овладян тон.

– Ами ти? Все още ли си журналистка?

Отново! За кой ли път през тези безкрайно дълги няколко часа! Зачуди се дали има някакъв смисъл да крие истината. Ако той наистина бе толкова добър приятел за какъвто бе, нямаше да побегне като подплашена сърна.

– О, да, всичко е просто чудесно. – Гласът й трепереше и бе на прага на сълзите. -Занимавам се с това, което съм искала… Въобще… всичко е… идеално.

– Ема. – Рязкото прекъсване на Дамян я накара да се върне в реалността. Погледът му бе напълно сериозен. – Знам всичко. Бях при Мая и тя ми разказа.

– О, естествено, предупредили са те! – Внезапно я облада бясна ярост. Към проклетата болест, към живота, към “приятелите”. – А искаш ли да знаеш защо не ти се обаждах и не ти писах? Нямам телефон. И адрес нямам. Живея в колата си. Даже и работа нямам. От жена с блестящо бъдеще се превърнах в отрепка на обществото. Серопозитивна. Мая разказа ли ти, че тя и цялата ни тайфа са една група страхливи лицемери, готови да зарежат най-близкия си човек, защото е болен от СПИН. Ох, каква съм егоистка! Това не е просто грип.

– Съжалявам. – Дамян направи нещо изумително. Докосна ръката й вместо да се отдръпна. – Съжалявам, че се е случило точно на теб. Съжалявам, че никой не е бил до теб. Моля те, довери ми се. Кажи ми какво стана.

Ема се облегна на стола и запали нова цигара, поемайки си дъх.

– Защо? Нима не знаеш всички подробности.

– Не съм ги чул от теб. Държа да знам твоята версия, защото…

– Защото те сигурно са преувеличили всичко. – Тя се засмя горчиво. – Ами, просто е. Писала съм ти за Миро, нали? Още като се запознахме призна, че е употребявал наркотици, но е спрял. Предупредиха ми да не се замесвам с такъв тип, но аз не ги послушах с прокълнатото си сърце. Започнах най-страстната връзка през живота си. Всичко бе върховно до момента, в който открих спринцовки в шкафа му. Случи се преди шест месеца. Последва страхотен скандал, след който той избяга. Два дни по-късно го намериха мъртъв. Свръхдоза. Нещо повече, при аутопсията открили в кръвта му вируса на СПИН. И аз трябваше да си направя тест, а резултатът се оказа положителен. Стана така бързо, че не успях да се опомня. От вестника ме уволниха, всички ме зарязаха. Колкото и да се мъчех, не си намерих работа по специалността… Все пак аз съм опасна.

В погледа на мъжа се прочете тъга. Не съжаление, не отвращение, а мъка в най-чистия й вид. Сякаш страдаше заедно с нея. За известно време никой не проговори, оставяйки казаното да отлежи и да се успокоят.

– Не можеш да продължаваш така. Нуждаеш се някой да се грижи за теб и да те подкрепи.

– Ти слушаше ли ме! – Тя подскочи като ужилена, присвила очи и със стиснати юмруци. Мислиш ли, че имам избор? Мислиш ли, че ако можех да променя нещо бих живяла по този начин? Ако искаш да знаеш не съм отхвърляла ничия помощ. Тя просто ми бе отказана. – Преди да разбере, две тънки струйки бяха потекли от очите й, бившите камъни, изпълнени с искрици гняв. Плачеше! Как… – Извини ме, но разговорът стигна прекалено далеч. – Преди той да успее да направи нещо тя търчеше като фурия към изхода, разблъсквайки хората.

– Ема! – Чу се вик след нея.

Не спря. Сърцето й биеше до пръсване, ръцете й се изпотиха и погледът й се замъгли. Не разбираше нищо, а действаше по сляп инстинкт. “Далеч… трябва да отида далеч.” Зави й се свят и почти се строполи.

Озовала се на осветената от студения блясък на  лампите улица, тя се облегна на стената и пое няколко дълбоки глътки въздух. Дали умираше? Не, бе прекалено рано за това.

Отвори очи и установи, че всичко пред нея е размазано и неясно, че пътищата не се виждат в пълната мъгла. Единственото, което й оставаше бе да се свлече на земята и да захлупи лице върху коленете си.

Усети как една ръка обвива раменете й, но нямаше сили да се противи. Дамян й помогна да се изправи, докато й говореше успокояващо. Ема бе затворила очи, напълно загубила връзка с реалността.

Опомни се чак когато седна на една пейка и се облегна.

– Няма страшно. Всичко ще е наред – дочу гласа му.

Но не бе така. Всичко се обърка и нямаше да бъде наред. В този момент най-ярко разбираше какво е нежеланието за живот. Да можеше да се свърши по-бързо с цялата история.

Младата жена го погледна премрежено и изведнъж думите се изплъзнаха.

– Защо стана това с мен? Какъв грях съм сторила, че ме наказват така! Исках само нормален живот, но явно е твърде много. Вече не струвам пукната пара. Коя съм аз? Едно голямо нищо. Осъдена на смърт. Ходеща отрова. Дори когато дишам чувствам, че всяка частица от мен е смъртоносна. Всеки допир може да бъде фатален. Дори майка ми не иска да ме погледне, и нея я е страх. А мен? Някой интересува ли го, че и аз съм уплашена, че и аз не искам да умирам на двадесет и шест. Не, Ема е Желязната лейди, тя ще се справи.

Дълго сдържаните сълзи потекоха, колкото и да се мъчеше да ги изтрие. Омръзна й вече целия този театър. Поне на това имаше право. Дамян се опита да я прегърне, но приятелката му го отблъсна.

–  Виждаш ли, вече не мога дори да плача на нечие рамо. Аз съм паразит, разбираш ли какво означава това? Ако имах малко съвест, щях вече да съм свършила със себе си…

– Не! – той рязко прекъсна отчаяната изповед и сграбчи треперещите й рамене. – Никога не казвай това! Няма да се предаваш толкова скоро. И си избий тези мухи от главата. Разбери, не целият свят е срещу теб. Все още има хора, които ги е грижа и които ще ти помогнат да се справиш. Ти не заслужаваш да умреш като куче, сама, алкохолизирана и нещастна. Аз няма да го позволя, разбираш ли, Ема! Аз съм зад теб и винаги ще бъда, независимо колко е лошо положението.

– Защо? – Тя поклати глава с почуда и объркване. – Защо не те е страх от мен! Че ще се заразиш и ти.

– Защото ти винаги си ми била истинска приятелка и си ми скъпа като родна сестра. Помниш ли как беше в гимназията? В началото. Същински ад! Не може да се сравнява с това, което преживяваш в момента, знам. Но за мен определено бе кошмар. Когато онези момчета ме бяха пребили почти до смърт, а никой нищо не направи? Когато се заканиха, че като изляза от болницата, ще бъде още по-зле. Тогава ти дойде при мен и не те беше страх, че можеш да пострадаш от това. Просто хвана ръката ми и дори нямаше нужда да говорим. Ти ми помогна много повече отколкото някой друг. Без теб нямаше да съм това, което съм сега. Мой ред е да ти върна помощта. Моля те, просто ми го позволи. Недей да свършваш със себе си по този начин.

Ема стоеше безмълвна и загледана в него. Дали не бе просто някакъв хубав сън, породен от отчаяното й съзнание. Дали все още не бе пред входа на заведението, смазана, отчаяна и победена? Звучеше толкова чудесно да намериш подкрепа, независимо че целият свят стоварва тежестта си върху раменете ти. Независимо, че Смъртта се смее в лицето ти и те приканва с пръст.

– Сигурен ли си, че го искаш? Нима желаеш още една загуба? А ако умра?

– Аз не обещавам щастлив край. Случвало се е хора да се справят и с най-неизлечими болести. Не казвам, че ще си една от тях. Но винаги си струва да опиташ. Ако сега си тръгна, цял живот ще ме измъчва мисълта как съм оставил един от най-близките си хора да се удави. Ела с мен.

И Дамян протегна ръката си. Ема не желаеше повече да мисли, а само да сграбчи възможността, да благодари на Съдбата за късчето светлина в мрака.

Пръстите му обгърнаха нейните. Очите й срещнаха неговите. Разбраха се точно като на времето – без думи.

Казват, че надеждата умира последна. Но понякога тя загива преждевременно щом се сблъска със студена стена. За да се възроди по-късно като феникс от пепелта  и да огрее живота с малко пламъче. Колкото и кратък да е пътя.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: