Черно и бяло

Когато Йордан Милов реши да се пресели в малката бяла къщичка извън града, приятелите му го помислиха за луд. Светът се променяше с всяка изминала година, но изолираното от гъстите гори планинско селище и неговите жители си оставаха същите – както винаги. Мнителни към всичко, намиращо се извън “цивилизованата територия”, сиреч горите и покрайнините. Из местността се носеха легенди за самодиви и духове, които привличат заблудените пътници и отнемат разсъдъка им. А новият дом на семейство Милови бе твърде далеч, което означаваше много повече проблеми от суеверния страх. На първо място бе придвижването до града. Някои от зимите там бяха ужасни, а пътищата често бяха непроходими. Лесът криеше реални опасности, например вълците, естествено допълнение на всяка ледена виелица. Затрудненията с комуникациите и отоплението идваха на дневен ред. Животът в пустошта е скъп и труден. Е, да, неговият малък магазин бе едно от най-печелившите предприятия в Ябълков дол, но приливът на туристи оредяваше с преминаването на  ваканционните сезони. А и градчето не предлагаше много на посетителите си. Затова преместването във вилата, наследство от ексцентричния му дядо, изглеждаше нелогично.

Но младият мъж не бе на това мнение. Още от малък обичаше природата и възможността да бъде толкова близо до нея го изпълваше с ентусиазъм. Там наистина беше красиво: бялата къща с градина бе обиколена от прелестни поляни, чиито трева и цветя избуяваха силно през лятото. Планинският въздух действаше освежаващо и повдигаше духа му. Винаги бе твърдял, че няма нищо по-хубаво от зимна нощ пред камината.

Промяната щеше да се отрази чудесно на съпругата му Лора, бременна с третото им дете. Тя бе прокълната от съдбата с изключително слаби нерви и склонност да избухва в плач при най-малкия проблем. Никой не разбираше причината за тези изблици: та тя имаше всичко, за което бе мечтала. Щом жената прекара първите си няколко месеца там, в значителна степен се успокои.

Никакъв довод не би бил в състояние да убеди Йордан да се завърне в града.

Минаха много години. Всички очакваха той да се разкайва горчиво за решението си, но това не се случи. “При Данчо” винаги бе отворено навреме и в най-големия студ, и в най-изгарящата жега. Йордан вече бе в пенсионна възраст, но нищо не би могло да го лиши от удоволствието да се върти из магазинчето и да помага на хората. В противен случай би умрял от скука. Лора, на която вече никой не се присмиваше зад гърба, му помагаше с удоволствие.

Познаваха го като мил, грижовен и общителен човек. Винаги намираше думи с които да утеши всеки, колкото и тежко да е положението му. Затова много го уважаваха. От Горските наследници, както станаха известни трите му деца, средният му син Марин най-много се доближаваше до неговия характер. Той бе един от малкото млади хора, останали в Ябълков дол след пълнолетие. Не би могъл да го опишеш по друг начин, освен като “златно момче”. Изключително интелигентен, пръв по успех в училище, с разностранни интереси и любов към всяка жива твар. Като дете носеше ранени птички и животинчета и се грижеше за тях до пълното им възстановяване. Обожаваше дома, в който бе израснал от четиригодишен и живееше там до ден днешен. Замина за София да учи медицина, но веднага щом получи дипломата си се завърна и започна работа в местната малка болница.

Христо бе пълна противоположност на брат си – бунтар във всяко едно отношение и отегчен от провинциалния живот. Не полагаше усилия за образованието си и майка му и баща му бяха привиквани да говорят с директора заради лошото му поведение и честите отсъствия. На четиринадесет стана част от бандата, взривяваща спокойствието на Ябълков дол. Някои от мъжагите в града се заканваха, че ако не беше баща му, щели да му извият врата. Иначе беше умен и с будно въображение, но лошото му поведение изличаваше тези положителни качества. Щом навърши осемнадесет, избяга в столицата и стана писател. За разлика от повечето си колеги, му провървя, даже успя да издаде няколко сборника с разкази. Върна се само веднъж да представи бъдещата си съпруга Дана. Никой не си обясняваше защо го направи. Христо не се славеше като последовател на традициите.

А Елеонора… е, всички познаваха Елеонора. Тя със сигурност беше най-странното дете, както и персона нон грата в Ябълков дол. Всичко около нея бе обгърнато в мистерия. Роди се в нощ, раздирана от гръмотевична буря във вилата и то без медицинска помощ. Но това не бе кой знае колко учудващо, колкото тя самата. Вглъбена в себе си, живееща почти като отшелница, тя нямаше никакви приятели дори на работата си в библиотеката. От ученическите й години я смятаха за твърде особена, защото четеше почти през цялото време, и то книги на прекалено антихристиянски теми. Освен фантастиката и романите на ужасите, в личната й колекция присъстваха редица документални книги за вампири, вещици и демони. Често се заключваше в стаята си и не излизаше от там по цели дни. И представете си, понякога се скиташе из горите и не се завръщаше по два-три дни. Това бе основната причина да се отнасят враждебно към нея, мислеха че е обладана от прословутите духове. Най-странното обаче бе, че изпадаше в пристъпи, истински кризи, и щом се свестеше твърдеше, че е имала видения. Дори родителите й се отнасяха недоверчиво към това и често се дразнеха от упоритостта на дъщеря си да ги убеди, че не са прави. Баща й се сопваше:

– Моля те, Ели, не се прави на прорицателката Касандра.

Оттам тръгна прякора й, с който я познаваха всички в града. Дори малките деца, се отдалечаваха настрани, щом я виждаха, кискайки се и шептейки: “Касандра! Касандра!”. Но тя неведнъж бе познавала за бъдещи събития, повечето от които дребни. Само че всички отдаваха това на случайността.

Често имаше кошмари, събуждаше се плувнала в пот. Това се случваше дори и когато бе будна. Когато навърши седемнадесет, баща й я заведе на психиатър, притеснен от странното й поведение. Единственото, което можеха да направят умните доктори, бе да й предпишат тонове лекарства, но не правеха нищо конкретно.

И така си течеше животът… Йордан Милов не подозираше какво нещастие ще му донесе едно на пръв поглед щастливо завръщане.

***

Елеонора седеше на пейката в градината. Бе се зачела в една книга и нито студът или вятърът можеха да я откъснат от това й занимание. Последните няколко нощи бяха изключително тревожни. Продължаваше да сънува странната гора и зловещите светлини около нея. Женската фигура, обгърната в бяло, силно я безпокоеше. Сякаш я бе виждала някъде преди, но не знаеше къде. Сега преравяше цялата информация, до която можеше да се добере. Тези знаци предвещаваха заплаха, чувстваше го…

Тя се загърна по-плътно с жилетката си и вдигна очи. За малко щеше да припадне от почуда щом видя кой се задава по тясната пътечка. Мъж, минаващ трийсетте, с дълга черна коса, бледо лице и тъмнокафяв поглед. Христо се бе променил неимоверно от последния път, когато го видя. Беше отслабнал, а сенките под очите му бяха нараснали. И сякаш забелязваше в тези вечно пламнали от живот ириси вълни от депресия и болка. Младата жена не се замисли върху това в първия момент, защото я заля вълна от щастие. Брат й винаги бе бил най-близкия й човек, само той я разбираше!

– О, вещицата от Салем! – усмихна се той, приближавайки я.

– Христо! – извика зарадвана Елеонора и се хвърли на врата му. – Хей, ти напълно ни забрави!

– Шегуваш ли се? Как мога да забравя, че имам роднинска връзка с пророчицата от Троя? – подразни я Христо.

– Стига! – по лицето й се изписа престорено възмущение, докато го сръгваше с лакът.

– Цял ден ли възнамеряваш да ме държиш тук, Ели? Колекция от замразени фигурки ли си правиш?

– Много смешно! Хайде, влизай. – И тя отвори вратата към топлата вътрешна стая. Той се поколеба преди да влезе.

– Сама ли си?

– Ти как мислиш? Имаш късмет, че си взех свободен ден, иначе нямаше да завариш никого. Мама и татко са в магазина, а Марин е дежурен в болницата.

– Това е добре… – гласът му стана тих и замислен. – Бих искал да поговоря с теб.

Те седнаха около кръглата маса и се загледаха в играещия огън в камината. Навън бурята се усилваше и това правеше цялата обстановка още по-уютна. Няколко минути цареше пълна тишина, нарушавана само от тихото пукане на жаравата. Най-накрая сестра му се изкашля и проговори.

– Защо си тук? Не си идвал през последните три години, защо реши да се върнеш така внезапно? Нямам нищо против, разбери, сигурна съм, че мама и татко много ще ти се зарадват, а вероятно и Марин…

– Ели, наясно съм защо питаш, длъжен съм да ти отговоря, и не само на теб, а да го изясня пред себе си. Чувствам се като ужасен егоист, през целия път си го повтарях, задето търся дома само когато имам трудности… Последните месеци наистина бяха лоши и наскоро осъзнах, че имам нужда да бъда тук.

Елеонора се намръщи и го хвана за ръката, вперила недоумяващ поглед в него.

– Какво се опитваш да ми кажеш? Какво се е случило?

Христо прокара пръсти през косата си и прехапа устни преди да продължи.

– Дана я няма… – Младата жена се изуми. Припомни си своята снаха във всеки детайл – елегантната й, тъмна красота, изисканост на движенията и маниерите, естествения чар, който пленяваше всеки, независимо от възрастта и пола му. Но на нея не й вдъхваше доверие. Имаше нещо… невидимо и все пак очевидно като я погледнеш. Нещо нередно. Опита се да говори с брат си и това бе единствения път, когато той не прие думите й насериозно.

– Как…?

– Не, не е мъртва. Или поне нямам информация за това. Ще ти обясня… През ноември тя отиде на пленер, в малко планинско градче, подобно на Ябълков дол. Нямах желание да отивам с нея, но тя ме убеди. Един следобед излезе, за да поработи върху новата си картина. И повече не се върна. Същата вечер организирахме група да я търси, имаше ужасна виелица… Никога не съм бил по-отчаян, щях да умра. През всяка свободна минута ходех на любимите й места, виках я, но беше безсмислено. От полицията ми казаха да се примиря, че сигурно е загинала…

– Господи! – Елеонора видя леките конвулсивни трептения в раменете му, заобиколи масата и го прегърна. Христо се облегна на рамото й, по бузата му се спусна сълза. – Нямах никаква представа! Защо не ни каза?

– Чувствах, че нямам право да ви моля за помощ, след като толкова години ме нямаше. Толкова съжалявам, че не поддържахме връзка. Особено с теб, ние бяхме близки, ти беше най-добрата ми приятелка… Как можах…

– Успокой се! – усмихна се тя. – Прощавам ти и съм сигурна, че всички останали ще го направят. Ти ни липсваше и ако преживяваш труден момент, сме готови да ти помогнем. Никой тук не таи лоши чувства към теб. Особено аз.

– Благодаря ти! – въздъхна с облекчение Христо и се загледа в сините й очи. – Независимо от това какво ще се случи по-нататък, няма да се отчуждя от вас отново. – Помълча малко. – Ти си страхотен човек! Защо никой не те разбира?

– Не ми задавай въпроси, на които и аз не знам отговора.

***

Предсказанието на Елеонора както обикновено се оказа вярно. Родителите им полудяха от радост, щом завариха големия си син у дома. Лора каза, че не може да си представи по-хубав подарък. Христо имаше малко притеснения относно Марин, но последният изглеждаше щастлив от завръщането. Те се натъжиха от новината за изчезването на Дана, но повечето изразиха оптимизъм, че тя е добре и че някой ден ще го намери. А това щеше да стане по-скоро, отколкото очакваха.

След като привършиха с вечерята, седнаха около буйния огън в хубавата камина да си поговорят, както в добрите стари времена. Нощта бе студена и мразовита, а бурята не стихваше. Някъде към осем и половина или девет се оказа, че са свършили запасите от сухи дърва.

– Мога да отида до сечището и да насека! – предложи Христо.

– Сигурен ли си, че е безопасно? – обади се разтревожена майка му.

– Разбира се. Вие бяхте толкова мили с мен тази вечер, искам и аз да направя нещо за вас, колкото и да е дребно.

– Е, щом е така… – усмихна се Йордан.

Но Ели никак не бе очарована от тази идея. Тревогата й се засили, връхлетя със скоростта на снежния вятър. Главата й се замая, пред очите й притъмня и тя усети, че ще получи видение. Тялото й се разтресе, а пред погледа й се оформи картина: същата гора, но този път женският образ бе двойно увеличен като през лупа. Чу писък и илюзията се пръсна на парчета.

Всички се бяха втренчили в нея.

– Не, моля те, недей да ходиш! Ще се случи нещо ужасно! Има нещо скрито дълбоко в гората, не мога да го видя точно, но е зло! Стой тук!

Христо погледна малката си сестра с нервно напрежение. Винаги бе приемал способностите й сериозно, тя толкова пъти бе познавала! Но точно тази нощ не бе в състояние да я послуша. Нещо неудържимо го теглеше към това място.

***

Минаха четири часа, а Христо още не се бе прибрал. Всички поглеждаха нервно към стенния часовник, но никой не смееше да излезе и да провери какво става. Елеонора се бе свила върху дивана, вперила отчаяно поглед в гаснещата жар. Марин бе седнал на масата и барабанеше по повърхността й.

Лора прие нещата доста по-тежко. Обичайно руменият цвят по бузите й бе сменен от мъртвешка бледност. Сякаш се бе върнала в младостта си, когато истерията я обладаваше при всеки дребен проблем. Жената се облегна на стената и се хвана за гръдния кош. Дишаше все по-тежко… Накрая се строполи безжизнена на земята. Всички се сепнаха и се втурнаха към нея. Марин я настани върху дивана и започна да й прави сърдечен масаж. Пулсът й бе много слаб. Междувременно Елеонора се обади за линейка. Добре, че телефоните работеха, но колко ли време щеше да отнеме на медицинския екип да стигне до тук.

Тя остави слушалката и се взря с болка в баща си. Никога не го бе виждала толкова съкрушен.

***

– Госпожице, уверявам ви, че правим всичко по силите си! – Кметът вече губеше търпение. Стисна облегалките на стола си, за да не избухне. “Касандра” определено му лазеше по нервите. Беше тук от половин час и само дрънкаше несвързано. Огледа я внимателно – на пръв поглед никой не би заподозрял, че с нея нещо не е наред. Беше млада, самоуверена, тялото и гласът й изобщо не трепваха. Носеше официален зимен костюм, чийто цвят се сливаше с този на дългата й черна коса. В сините й очи нямаше искрица лудост. Но тя бе такава, а думите й го потвърждаваха.

– Вие не разбирате! – В тона й се прокрадна отчаяние. – Не си въобразявам! Наистина го видях и това не е първият път, когато съм имала видения. Не помните ли? Със сина ви бяхме в един клас. Казах му, че ще претърпи инцидент с лодката си. – Мъжът потрепна и неволно вдигна ръка, сякаш за да се защити от нещо. – Той не ме послуша и заплати с живота си за това. Нима искате този път да стане по-лошо? Бих разбрала скептицизма ви, ако никога не бе имало потвърждение на…

Беше красноречива, определено. Но той не можеше да продължава да я слуша, иначе със сигурност щеше да му повлияе. Изглеждаше способна да манипулира.

– Но… Дори това, което говорите да е вярно, какво очаквате да направим аз или полицията? Щом в гората ще се сблъскаме със свръхестествено зло, мислите ли, че ще успеем да се борим против него? Та ние сме хора!

Елеонора понечи да каже нещо, но се замисли над думите му. Наистина, колкото и заблуден да бе, този човек й разкри нещо, което до този момент не бе осъзнавала или по-скоро, не бе приемала. Никой не можеше да й помогне. Трябваше да разчита на собствените си сили, които в този момент бяха по-големи отколкото помощта на градската управа.

Тя кимна тъжно и се изправи, взимайки палтото и чантата си.

– Съжалявам, че ви изгубих времето.

– Няма проблеми. – Кметът стана видимо облекчен, докато Елеонора се отдалечаваше към вратата. – Надявам се брат ви скоро да бъде намерен.

– И аз също…

***

– Трябва да замина утре, татко. Много е важно и не търпи отлагане.

Старецът изправи глава и я изгледа с горчивина. Тя потръпна от промяната в настроението му. Бе очаквала неодобрение, но не й да се държи по този начин. Всички полудяха в последните дни. Състоянието на майка й клонеше от подобряване към влошаване, вече дори Марин не знаеше какво да очаква.

– Не можа ли да избереш по-подходящ момент?

– От това пътуване зависи много, не разбираш ли?

– Разбирам, че искаш да ни изоставиш! Точно като безотговорния си брат. И двамата винаги сте били егоисти, които само използват родителите си, а в критичен момент никакви ви няма! – Думите му бяха несвързани, очите му почервеняха от ярост. – За какво ли изобщо му трябваше да се връща? Да си бе останал там…

– Искам само да помогна. Моля те, не говори така… Никога не би ми хрумнало да ви изоставя. Ако исках, щях да тръгна още на времето с Христо. Знаеш ли, че той ми го предложи, когато замина? Не отидох, защото държах на вас! Имам нужда от един ден. Така ще помогна на семейството повече, отколкото ако чакам мама да се събуди. – Елеонора беше отчаяна. Искаше й се да го успокои по някакъв начин, но не смееше да го приближи. Изглеждаше толкова бесен, сякаш би я ударил.

Йордан отпусна глава на ръката си, а по страните му покапаха сълзи.

– Не можеш ли да ми кажеш защо? Нямаш ли ми доверие?

– Разбира се, че да, татко. – Тя седна до него на един неудобен стол в болничната стая. – Но причината не трябва да разкрия на никого. Дори на теб. Най-малкото защото няма да ми повярваш. За наше добро е.

– Прави каквото искаш. Пази се. – Последва миг тишина, но после той избухна в плач. – Защо ни се случва това? Какво сме сторили?

***

Елеонора позвъни настоятелно, докато най-накрая някой се сети да отвори. Тя въздъхна раздразнено и поправи ръкавите на черната си дреха. Пътуването до София й се бе сторило още по-бавно от обикновено. Ако с Анета нещата стояха така наистина щеше да се разкрещи. Последната бе единствената, която можеше да й помогне с нещо.

Най-накрая вратата се отвори от момиче, доста по-младо от нея, в началото на двадесетте си години. Никой не би познал колко мъдрост е събрала през краткия си живот. Тя знаеше повече за магията и свръхестественото от който и да е. Анета носеше обичайната плътна тъмна рокля и зелен медальон. Дълъг и грозен белег разполовяваше иначе красивото й лице. Това беше цената на уменията й, както често бе споделяла.

– Очаквах те. – Промълви с дълбокия си глас с чуждестранен акцент.

– Не се изненадвам, ти знаеш всичко. – Елеонора се изкашля. – Вероятно и причината за идването ми.

– Съмняваш ли си? – Във виолетовите й очи заиграха дяволити пламъчета. – Влез!

Двете жени пристъпиха в луксозния апартамент, чиито стени бяха покрити в ламперия, а прозорците – закрити от тежки завеси от тъмночервено кадифе. Стаята, в която Анета въведе Елеонора, бе пълна със свещи, а огромната библиотека – с прашни книги. Типично обиталище на вещица от филмите. Двете седнаха на една маса, а домакинята веднага започна да говори.

– В голяма беда се намираш, скъпа. Нещо те дърпа към гората, нали? И знаеш, че трябва да отидеш, но нямаш представа срещу какво се изправяш.

– Цялата тази история е много странна. Брат ми се появи толкова внезапно и каза, че жена му била изчезнала… И то при много сходни обстоятелства с него. Какво може да означава…

– Тя е опасен враг. Докато не унищожиш нея, няма да освободиш брат си, защото той ще е там, където е и тя. Докато е жива, ще я следва… Както я е последвал и в зимната виелица. Ако тя умре, той ще отиде с нея дори Отвъд.

– Но ти си противоречиш! Как да я убия и да го спася след като той по-късно…

– Не ме слушаш, както винаги! Не съм казала да я убиеш, а да я унищожиш от съзнанието му, да я разтопиш във въздуха така, сякаш никога не е съществувала.

Елеонора прокара пръсти през косата си.

– Ти ме объркваш…

– Ти сама се объркваш. Все още слушаш какво ти говорят другите! Това ти пречи. Знаеш какво да направиш,  заключено е някъде в ума ти. И когато дойде решителният момент, ще го освободиш. Може дори и да не разбереш как е станало. И това няма да има значение! Единственото, което трябва да направиш, е да я намериш, да се изправиш срещу нея.

– Аз… не можеш ли да ми дадеш оръжие, средство за защита. Талисман…

– Талисман! – Анета изплю думата с отвращение. – Талисмани и дрънкулки! Те не представляват нищо, само средство за представлението пред невежите. – Тя повдигна собствения си медальон към очите на приятелката си. – Мислиш ли, че истинската магия произлиза от предмети, че невъодушевени предмети могат да те предпазят, да ти помогнат? Това е илюзия, Ели, илюзия. Ти самата си магията. Ти си това, което има значение. Можеш да го направиш, защото си будна… Или почти… Скоро ти предстои да се събудиш окончателно от унеса, в който си живяла. А сега не губи повече време! Върви да спасиш брат си! И помни – не я убивай, а я заличи от ума му.

Елеонора се изправи с въздишка. Думите на Анета не й помагаха, а още повече я озадачиха. Тя тръгна към вратата и промърмори на сбогуване.

– Всичко това можеше да ми го кажеш и по телефона, без да бия толкова път!

– Труден и трънлив е пътят към истината! – усмихна се лукаво девойката.

***

Още в автобуса младата жена почувства замъгляването на съзнанието си. Подобно нещо й се бе случвало и преди, когато имаше видения, но този път бе много по-силно, сякаш тънеше в мъгла. В началото го отдаде на умората, но тази мисъл бързо избледня от съзнанието й, щом долови неясните гласове в далечината. Постепенно те ставаха по-ясни, докато не изпълниха слуха й с мелодията си. Не разбираше думите, но въпреки това се изпълни с омая и очарование. Трябваше да стигне до източника… час по-скоро…

Още не бяха спрели, когато Елеонора стана от мястото си и тръгна напред, залитайки като пияна. Някои пътници й хвърлиха угрижен поглед, но не се поместиха. Тя не виждаше нищо, освен бялата светлина, течаща пред погледа й. Изведнъж сякаш спомените и миналото й бяха изтрити и единственото, което имаше значение, бе да достигне… Какво? Не знаеше… То бе там, скрито в най-дълбоките гънки на черната гора.

– Добре ли сте? – попита я притеснено една жена, щом краката й докоснаха твърдата земя. Момичето кимна като в транс и продължи по пътя си със същата походка. Никой не посмя да я последва, нещо в на пръв поглед ясните й очи ги уплаши. Те стояха замръзнали и загледани в посоката, в която се отдалечаваше.

Скоро тя се стопи в мъглата. Ледените диаманти на снежинките безмилостно се забиваха в лицето й, войнствения рев на вятъра и вихрушката я блъскаха назад. Нощното небе бе раззинало зловещата си паст, за да я погълне. Но това не можеше да я спре.  Сетивата й бяха изключени, следваше звука от стъпки и тайнствената музика. Разбираше част от нея или по-точно знаеше я, сякаш я бе чувала някъде преди… в някой сън. “Ела, ела… следвай магията…”

На прага на гората, чиито клони бяха натежали от зимните мечове се виждаше позната фигура… Жената се усмихна на новодошлата и тръгна по пътеката. По устните на Елеонора се появи зловеща усмивка и тя последва сиянието, обгръщащо неизвестната певица. Те вървяха заедно сред бури и тръни, писъците на гарваните и свистенето на мрака… Двете девойки – бялата и черната се носеха сред природните стихии, глухи и слепи за обикалящия ги свят.

Внезапно в главата на Елеонора избухна крясък, по-силен от всяко заклинание. Това бе зовът на душата й, погребана под пластовете на многогодишен сън и заблуда, сладкото опиянение. Това бе истинската Тя. Тази, която най-накрая се бе събудила. Викът на отчаянието и последната й надежда разкъса всички воали от тъмнина, обграждащи пътя към истината.

Той се изтръгна от устните й и разтресе гората и всичко наоколо така, че дори бурята млъкна засрамена. Жената в бяло потръпна от него и се разтресе в болезнен конвулсия. За първи път очите им се срещнаха.

– Дана… – промълви изтощената Елеонора.

Образът избледня и изчезна някъде във въздуха. Но това не беше края. Тя падна на снега и запълзя към целта си. Сега вече знаеше коя е и накъде отива!

***

Дана седеше на трона в своя замък от лед. До нея на колене бе паднал Христо, плътта му все още изглеждаше топла и жизнена, но очите му не бяха същите. Сякаш някой бе изтръгнал живота от него и бе оставил празно пространство.

Елеонора бе изминала дълъг път, но не изпитваше нито страх, умора, болка или замайване. Тя бе вперила поглед в жената в бяло с не по-малко многозначителна усмивка.

– Сестричке, най-после се срещаме. Нямаш представа откога чакам този миг. – Гласът на Дана си бе същия.

– О, наистина ли? Колко иронично! – засмя се Елеонора, без да помръдва.

– Ти вече знаеш, нали?

– Да, скъпа сестро, и аз съм в кръга на осведомените. Но ти май не си много щастлива от развоя на събитията?

– Защо? Ти си отдавна загубена частица от мен, която търсех през целия си живот. Ние сме едно цяло, не можеш да го отречеш. Заедно ще бъдем непобедими.

– Миличка, Дана, звучиш толкова наивно! Наистина ли мислиш и за миг, че ти вярвам? До сега не си направила нещо, с което да ме спечелиш. Погледни какво си сторила с брат ми…

– О, този жалък роб ли? – В смеха на Дана се усетиха ледени нотки на презрение. – Та той даже не ти е истински брат. Ти не принадлежиш към тях. Онова дете, което Лора Милова роди,  умря. И най-логично бе да го заменят с момиченцето, което намериха в гората през онази нощ. Нищо не им дължиш, мила, трябва да се присъединиш към мен.

– Да… Не би могла да бъдеш по-права. – С тези думи Елеонора тръгна към трона на сестра си, която също се приближи към нея. “В крайна сметка аз винаги ще съм по-силната.”, мислеше си тя, докато чернокосата докосна ръката й и обгърна пръстите си около нейните. В този миг Дана усети остра болка в цялото си същество. Тя се срути на земята, закривайки ушите си с ръце, за да се предпази.  В очите на победителката се изписа злокобен триумф.

– Наистина ли си толкова глупава? Наистина ли мислиш, че не съм прозряла плана ти да ме изпиеш, за да можеш да бъдеш единствената, която притежава силата на Сестрите? Мислите ти не са тайна за мен. Не, мила Дана, ти си жалката. И от този миг винаги ще бъдеш по-слабата.

С тези думи Елеонора се обърна към сгърчения на земята Христо. Той бе в окаяно положение, кожата му се бе вледенила, очите му изхвръкваха от орбитите. Сега или никога трябваше да го спаси!

– Стани! – заповяда му тя, а косата й се вееше след нея като гарваново крило от внезапно придошлия вятър. Вихрушката го обгърна и разтресе. – Стани! Тя не е важна! Ти не й принадлежиш! Никога повече няма да мислиш за нея. Аз го казвам!

– Неееееее! – Кристалният замък се олюля от предсмъртните стенания на Дана. – Не, моля те, остани…

Младият мъж лежеше със затворени очи, нейните викове повече не можеха да го застигнат. Елеонора се приближи до него и го докосна. Заскрежените клепки се разтвориха и зад тях затрепкаха зеници, пълни с живот. Тя се усмихна и този път лицето й бе изпълнено с топлина. Протегна ръката си и му помогна да се изправи.

До тях Дана продължаваше да се опитва да си възвърне силите. Отказваше да признае, че е победена, но отслабваше с всяка изминала минута. Очертанията й избледняваха. Тя се разтопи…

– Време е да вървим!

Той просто кимна и се облегна на нея. Двамата тръгнаха насред ледената буря, оставяйки двореца да умре зад гърба им. Нямаше срутване, нито катаклизми. Отиде си заедно с господарката си по същия безшумен начин.

Мъжът и жената в черно си проправяха път през заскрежената гора и вървяха към своя неизвестен нов ден, прегърнати и понесли кръста на надеждата.

Advertisements
Comments
One Response to “Черно и бяло”
  1. Odis H. Lloyd каза:

    — Що правите, девойчета? — чу се откъм портата дебелият глас на Стойна Нунева. Тя затропоти с налъмите си по калдъръма, спря се до чешмата, сложи на, коритото едната си нога, разголена до коляното, и взе да я мие, като шляпаше във водата с две ръце. — Започнаха горещините, изгорех днеска… Мама легна да поспи, чакай, рекох, да се поразхладя у Глаушевци. — И тя сложи на коритото другата си нога. — Ей, Кате — задудука тя шепнешком, уплашена, — да не има некой от мъжете вкъщи!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: