Русалката

Курортът постепенно утихваше от шума на дневните посетители. Слънцето залязваше меко сред вълните и повечето туристи предпочитаха да се върнат в бунгалата си, за да имат достатъчно време да се освежат за нощния живот. Кафенетата опустяваха, хората малко по малко прибираха кърпите си и се отправяха към летовището. Жарките лъчи на небесното светило постепенно започваха да омекотяват кошмарно силния си блясък и сега заливаха с приятно сияние околните води. Морето представляваше омагьосваща гледка. То също успокояваше бурния си характер и към брега се насочваха само нежни като коприна малки вълнички, оставящи след себе си перлено бяла пяна. Лъчите се спускаха над тях, достатъчно много за да превърнат водата в течно злато и достатъчно леки, за да не дразнят болезнено окото, както винаги става през деня. Въздухът стана опияняващ, букет от различни водорасли и морски парфюм. Когато човек вдъхваше от него, проблемите му оставаха поне няколко минути зад гърба му.

Върху големия каменен мост нямаше почти никой. Дори и денем този гигант не бе особено оживен. Той автоматично привличаше слънцето и се нагряваше като оловна плоча. Малкото, които бяха готови да дойдат, влизаха в добре охладеното кафене.

Момичето се беше облегнало на парапета и съсредоточено се взираше в морето. Светлината влизаше право в очите й, но тя не й обръщаше внимание. То бе отдадено изцяло на грамадното синьо пространство ширнало се пред погледа му. Изглеждаше безкрайно, водната шир се простираше много далеч след хоризонта. Истинска загадка… И до днес морето си оставаше тайна за нея, една от тези дълбоки стари мистерии, които не е писано на обикновения човек да открие. С две думи то й се струваше еквивалентно на Космоса, Вселената, звездите… Въздъхна тихо и продължи да наблюдава как кълбото от огън и изпарения бавно се спускаше към тънката, чиста и почти незабележима линия на хоризонта. Сърцето й се изпълни с жужаща светла енергия и за миг й се стори, че ако стъпи върху перилата на моста, ще полети. Слънцето се стопяваше бавно и скоро съвсем изчезна, оставяйки след себе си облаци, чиито ярки цветове преливаха в палитра от бледо розово през нежно златисто до тъмносиво.

Девойката се усмихна и се облегна на парапета, притваряйки сините си очи. Беше виждала толкова прекрасни залези, през толкова горещи лета, и никога нямаше да й омръзне да остава тук след като всички са си тръгнали. Това бе божествена наслада и се стараеше да й се отдава до края. Скоро щяха да се навършат седемнадесет години, откакто живееше тук. Какво говореше? Тук бе от както се е родила… Ако въобще можеше да се каже, че някой знае къде точно е родена. За много от близките, познатите й, приятелите й, дори майка й и баща й, това момиче си оставаше една загадка, също като морето.

Преди седемнадесет години Катерина Венилова, жената, която я отгледа, се бе разхождала по същия този бряг, изпълнена с горчива тъга. Красотата на природата изобщо не можела да я сгрее. През размазания си от сълзи поглед виждала само неясни тонове. Не успяла да издържи на напора на мъката си и се строполила върху пясъка. Захлупила лицето си и се разридала горчиво. Вълните я обливали, сякаш за да измият болката й, но тя не им обръщала внимание.

Предишния ден лекарят й съобщил, че след поредния спонтанен аборт няма да може да има деца. Мисълта за това просто я бе убило. Прибрала се вкъщи и се затворила в стаята си. До онази вечер с незабравимия залез, когато излязла, за да се разтуши. “Господи!” В измъчената й душа като малки остри трънчета се забивали болезнени въпроси. Защо точно на мен? Какво сторих, за да те разгневя. Така копнеех да стана майка, защо ми отне това право?”

Убедена в безсмислието на живота си, тя вече била решена на фаталната крачка, когато дочула тих смях. Тръгнала по посока на звука, без да знае защо. И тогава… сърцето й примряло. На пясъка, сред нежната вода, която шепнела благи думи, лежало малко прекрасно момиченце, вероятно само на няколко месеца. Имало идеални черти, красиво като ангелче. Но най-силно поразяващи били очите му – големи, морскосини, ласкави и нежни. Те сякаш я викали – “Ела, вземи ме, недей да плачеш. Аз ще успокоя сърцето ти.” Полудяла от радост, Катерина сграбчила малкото телце и го притиснала към себе си. Мечтата й най-после била реалност. Обърнала поглед към небето и благодарила на силата, която й е изпратила малкото създание.

Естествено, всички били безкрайно щастливи, когато разбрали радостната новина. Какво значение има, че детето не било тяхно? Нарекли го Евелина.

*            * *

Момичето растеше много по-бързо от връстниците си, като физика, интелект и чувствителност. На три години вече бе научило азбуката. На четири знаеше да срича. Въображението му работеше бързо и то непрекъснато измисляше нови игри, когато се събираше с приятелчетата си. Бе доста особено дете, и затова повечето хора го обичаха. Но най-силна оставаше страстта му към морето. Обожаваше сутрин да се разхожда по плажа, да си играе с птиците и прозрачната вода. Майка й понякога се притесняваше от това. Ами ако силата, която й бе дала детето, й го отнемеше?

Затова изпадна в панически ужас, когато едно момченце се втурна в къщата им презглава и им съобщи задъхано, че Евелина е навлязла много навътре в морето и се отдалечава още повече.

Михаил, бащата на момичето, се втурна, примирайки от ужас, и щом пристигна, наистина разбра, че тревогите му са основателни. Тя бе почти до хоризонта. Той се хвърли във водата и заплува, молейки се да не е твърде късно. Кога ли се бе научила на това? Никога никой не я бе учил да плува. Мислеше, че е прекалено малка. Та детето бе едва петгодишно!

За щастие, Евелина не плуваше много бързо и Михаил скоро я настигна. Сграбчи я и потегли обратно към брега, стискайки я така силно, че момичето почти остана без дъх. Когато се добраха до брега, баща й се развика. Караше й се, но тя не го слушаше. Синият й поглед бе вперен във водата. Бе като хипнотизирана. Тя сякаш се бе откъснала от тялото си. Не каза нито дума, дори когато се върнаха вкъщи. Катерина бе ужасно сърдита и в същото време уплашена. Задължиха я да обещае повече да не се доближава до плажа. Евелина каза машинално “да” и отиде в стаята си.

Бе просто невъзможно да изпълнява поставеното условие. Морето бе част от нея, неизменна като кръвта във вените й. Нямаше как да се откъсне от него, за нея то бе жизнена необходимост. Никога не се бе учила да плува, но когато стъпеше на жълтия пясък, невидима сила я теглеше към вълните и тя й се отдаваше. Правеше го инстинктивно и с такова удоволствие се разтапяше сред солта и синевата, които я обгръщаха. В ушите й нежно шумеше музиката, която извираше дълбоко от дъното на морската бездна. Не, просто бе абсурд! Не би могла да живее без него!

Затова, нощем, когато къщата утихнеше в нежната дантела на съня, тя тихо се измъкваше през прозореца. Стъпките й бяха безшумни, тя вървеше по алеята, а лунната светлина я следваше, огрявайки пътя пред нея… Отиваше на брега и плуваше до забрава. Сутрин се прибираше с първите лъчи и се преструваше на заспала.

Но след две лета и това се разкри. Майка й усети, че дрехите й миришат на море все по-често, а не бяха стъпвали на плажа от толкова време.

Разбраха, че всяка съпротива срещу тази неутолима страст на дъщеря им е напълно безполезна. Записаха я в школа по плуване и гмуркане. Започна да я посещава, когато тръгна на училище. И в двете си занятия Евелина проявяваше завиден успех. Преподавателите харесаха умното лъчезарно момиче с открити сини очи. Това й спечели завистта на доста от съученичките й. Случваше се някоя да се наведе, уж случайно, към нея и злобно да изсъска в ухото й: “Зубрачка!” или “Подмазвачка!”. Това не й правеше особено впечатление. Въпреки всичко, не се бе превърнала в аутсайдера на класа. Не бе и душата на компанията, но в нейната среда я харесваха и уважаваха.

Вдъхновяваха я все повече успехите в плуването. Бързо бе накарала треньорите си да разберат, че тя е на по-високо ниво и я преместиха в курса за напреднали. С всяка изминала година способностите й се увеличаваха. Особено удоволствие й доставяше подводното… Експериментираше с най-различни стилове, дори бе измислила свой собствен. Когато навърши дванадесет започна да участва в състезания между училищата, но така и не намери достоен противник. Беше отдадена напълно на водата. Всички казваха, че в школата никога не е имало по-способна ученичка. След като взе национална награда, й измислиха прякор – Русалката.

След няколко купи и мнозина спечелени състезания, Катерина и Михаил можеха да бъдат сигурни, че животът на дъщеря им не е в опасност и й позволяваха да ходи на плажа, но не сама. Тя бе подскочила от радост и оттогава дните й се нанизаха на брега. Особено обичаше да плува по залез слънце, сред тежкия цвят на морското злато, устремена право към ядрото на златното кълбо. От време на време й се струваше, че се слива напълно с вълните, галещите лъчи и пъстроцветните облаци.

Оттогава мина много време. Вече бе пораснала девойка, тънка и стройна като млада мура, с венец от мека, гъста и буйна червеникава коса и същите открити сини очи, вперени право в целта. Следващата година, щом завършеше малката гимназия в близкия град, възнамеряваше да кандидатства за Спортната Академия. С малко повече късмет и усилена работа й предстоеше великолепна кариера.

Да, на пръв поглед, живота на Евелина бе идеален. Имаше родители, които я обожаваха, верни приятели, бъдеще…

Но, който наистина я познаваше, щеше да разбере, че под тази перфектна картина се криеше друга истина. Момичето се чувстваше доволно от сегашното си ежедневие, но дълбоко в нея имаше празнина. Докато не я запълнеше, не би могла да усеща живота си пълноценно. Същевременно все още не осъзнаваше какво точно е това. Всичко, за което някога бе мечтала, сега бе в ръцете й. Често в най-веселия момент като черна сянка я лъхваше тази мисъл и в продължение на дни не успяваше да се отърси от нея.

Въздъхна дълбоко и потърка слепоочията си. Не само това я тревожеше. От известно време бе започнала да сънува странни сънища и да чува гласове, когато е сама. Щом затвореше очи и потънеше при Морфей, в съзнанието й, като забравен спомен изплуваше грамадната порта от диамантено синя вода, толкова величествена и властна, че Евелина оставаше без дъх. Водата около нея бе оцветена в ярък тюркоазен цвят, който бледнееше пред този вход. Чуваше сладка музика, която звучеше в ушите й всеки път, щом натопеше глава в морето. Изпитваше болезнена, неразбираема носталгия и долавяше същата сила, която я теглеше към дълбините, още откакто се помнеше. Опитваше се да бутне широките врати и да премине под изящната арка, но не можеше да направи и крачка. Стоеше като закована на едно място, безсилна да открие тайната…

После се събуждаше, обляна в пот, обикновено към четири часа. Около два часа лежеше с широко отворени очи и се мъчеше да разтълкува съня си. Още щом слънцето изгрееше, тя грабваше банския си костюм и побягваше към брега, търсейки спасение в умопомрачителното плуване.

Какво означаваше всичко това, и до днес не можеше да си обясни. Надяваше се все някога да научи.

Внезапно нечия ръка я улови за рамото и Евелина подскочи уплашена. Обърна се и видя лицето на приятеля си Красимир. Въздъхна и се усмихна малко пресилено.

– Стресна ме! – обясни притеснено тя.

– Да, виждам, че се беше размечтала. – позасмя се той и след секунди мълчание попита. – Няма ли да тръгваме вече? След час трябва да сме в дискотеката с компанията. Не искаш да закъсняваме, нали?

Момичето поклати глава.

– Не, но… искам да направя още една обиколка. Състезанието е в понеделник и искам да бъда подготвена. То е решаващо. Нали не желаеш да се проваля?

Краси въздъхна дълбоко и удари отегчено парапета с юмрук. Понякога го влудяваше нейният максимализъм. “Перфектната кариеристка” – така често си мислеше за нея, но не й го бе казвал, защото знаеше, че щеше да я засегне. Често се чудеше защо въобще се бе захванал с толкова опак човек.

– Ева, ти се упражняваш вече цял ден! Не ти ли е достатъчно? Не искам да закъсняваме.

– Не искам да загубя! – отвърна му тя малко троснато. В сините й очи се появи лека сянка. – Само заради някаква досадна дискотека не си заслужава.

– Хей, хей, почакай малко! Нали обичаше да танцуваш? Защо се промени така? Това е само едно състезание. Ако се провалиш веднъж, няма да се свърши света. Е, може би малко ще ти се смачка фасона и ще те накара да осъзнаеш, че не си идеална. Тогава може би ще престанеш да си вириш носа, мислейки, че си единствената, която иска нещо от този живот.

– Какво?! – тя се изправи срещу него с пламтящо от гняв лице и стиснати юмруци. – Това ли е мнението ти за мен? Че съм просто една надута кариеристка, която си мисли, че може да мачка останалите, без да се съобразява с желанията им? Наистина ли ме смяташ за такава? По дяволите, не мога да повярвам! Ако през цялото време на връзката ни си мислел такива неща за мен, защо въобще започна…

Красимир мислено се прокле задето й го каза? Винаги бе търпял нейните амбиции, които понякога му се струваха крайни. Но сега чашата като че ли бе преляла и трябваше ясно да изрази това, което чувстваше. Погледна я укорително и продължи.

– Виж, наистина не… Просто понякога стигаш твърде далеч. Нима плуването за теб стои над всичко? Мразя мисълта, че трябва да те деля с водата и тя винаги ще бъде по-ценна за теб отколкото всичко, което мога да ти дам. Мъчително е! Дотолкова си се вманиачила с това море, че вече просто ми писна… Не ме разбирай погрешно, аз наистина те харесвам, но щом тази твоя страст е по-силна…

– Какъв ти е проблемът? – изсъска тя, фиксирайки го с хладен поглед. Стори му се, че цветът на зениците й се е слял с този на ирисите. В този момент си помисли, че пред него стои непозната. – Противна ти е мисълта, че не можеш да ме контролираш ли! Това е мечтата ти, нали, Краси? Едно послушно момиченце, което да прави, каквото му заповядваш. Обзалагам се, че гориш от желание да загубя. Нима възнамеряваш да ми правиш скандал, само защото съм решила да потренирам още малко, за да имам увереност, че ще се справя добре, вместо да тичам с теб в глупавата ти дискотека, за да не закъснееш? На танци винаги може да се ходи, но такава възможност не се среща всеки ден. Ако не можеш да го приемеш, тогава просто върви по дяволите!

С тези думи тя се обърна и продължи по моста, тресейки се от гняв. Красимир не я последва, щеше да е безполезно. Когато се ядосаше, не можеше да се общува с нея, но бързо й минаваше. Утре щяха да се сдобрят. Как ли обаче щеше да се оправя по-нататък с Евелина? Тя бе прекрасно момиче, но имаше такъв характер… Това създание го привличаше, но не знаеше още колко щеше да издържи на яростните й изблици…

***

Тя продължи по ситния бял пясък. Наоколо бе пусто, всички си бяха тръгнали. Чудесно! Изпитваше нужда да остане сама. Точно сега никак не й бе до шумната дискотека, пробляскващите светлини и раздиращата ушите музика. Не можеше да разбере как компанията й можеше да понася подобни места. Досега не бе изказвала мнението си, за да не я сметнат за задръстена.

Ядосваше я егоизмът. Неведнъж бе търпяла противни неща заради него, но нищо не му бе казвала. Придружаваше го по тези досадни събирания почти всеки път щом поискаше. Дори понасяше някои негови “другари”, които намираше за отвратителни. Те не му бяха истински приятели. Всеки път щом оставаха сами, някой от тях се навеждаше към нея, лъхайки й на алкохол и евтини цигари и започваше да й говори “колко е сладка и как хубаво ще се позабавляват заедно”. “Онзи идиот може да върви по дяволите!”. Тя ги отблъскваше нервно и се преместваше в друга стая. Веднъж един такъв за малко да я изнасили…

Той бе взел от нея много повече, отколкото тя от него. А сега, при възможността да закъснее за редовната серия кълчене, й бе вдигнал скандал, бе я обидил и унижил достойнството й. Какво толкова бе поискала? Краси повече се безпокоеше за отсъствията си, отколкото за приятелката си. Щом беше така, тя нямаше намерение повече да е с него. При следващата им среща щеше да му представи фактите и да му съобщи, че всичко между тях е свършило. Просто бяха прекалено различни. Такива връзки не траеха много дълго.

Изхвърли мисълта за това момче от главата си. В яда си бе стигнала до любимото си място много по-бързо отколкото обикновено. Мостът почти не се виждаше. Въздъхна няколко пъти, за да се успокои. Започна да се съблича и скоро бе готова да плува до сутринта. Почти бе готова да се хвърли, когато чу странен, нежен глас. Викаше името й. Нещо в звученето му я накара да потръпне от страх. Кой ли можеше да е? Звучеше някак приглушено и нереално, сякаш й говореше от друго измерение. Огледа се нервно на всички посоки. Не се забелязваше нищо. Миг по-късно шумоленето спря и Евелина реши, че сигурно е било плод на въображението й. Потопи се в хладната синя течност, удавяйки жегата, която се бе събрала в нея. Затвори очи, дългите й ръце бързо пореха водата, а косата се стелеше зад нея като огнена пътечка. Изведнъж краката й се заплетоха в нещо. Тя  рязко спря и се опита да се освободи, но нещото бе твърде силно за нея. Започна да се мята. Сърцето й заби учестено, кръвта й се качи в слепоочията. То я дърпаше все по-дълбоко.  Искаше да извика, но гласът бе заседнал в гърлото й, точно като в кошмарите. Накрая се гмурна, дъхът й рязко секна от резкия допир с водата, изненадващо ледена. С ужас разбра, че потъва, напрегна мускулите си, но дори не успя дори да повдигне ръцете си, камо ли да се освободи от черните лъскави пипала, които се бяха впили в тялото й като пиявици. От липсата на кислород главата й се замая и се опита да се издигне за миг над повърхността, колкото да си поеме въздух. Но тънката небесносиня обвивка на морето бе станала студена и твърда като скала.

Нещо избухна в мозъка й като атомна бомба. Струните на гърлото й се освободиха и отчаяния вой като на преследвано животно излезе от гърлото й. Яростта я облада и ноктите на Евелина направиха опит да разкъсат отвратителните гадини. Тогава две от тях се отделиха за миг и тя се задуши в глупава радост, че е успяла. Нищо подобно! От тях изскочиха със зловещо свистене множество остриета. Преди да успее да направи каквото и да било, те описаха няколко остри линии от двете страни на лицето й. Сякаш нещо се изля в кожата й. Вече бе останала без сили. Не можеше да извика от огнената болка, която проникна в подсъзнанието й, не можеше да се съпротивлява. Просто наблюдаваше безучастно как тюркоазената вода се трансформира в червено. Много кървавочервено, меки облачета, които се топяха и попиваха в порите. После остана само Мракът…

* * *

Краси вървеше по коридора угрижен. Бързаше към болничната стая, в която бе настанена Евелина. Разкъсваше се от угризения. Ако само бе останал с нея по-дълго, ако я бе последвал и бе опитал да я успокои… Дали ужасната случка щеше да бъде предотвратена? А може би е било писано да стане. Бързо отхвърли тази абсурдна идея. Никога не бе вярвал в Съдбата.

След като Русалката пое по плажа, той се върна вкъщи да се приготви за дискотеката. Точно в десет бе пред входа, където го чакаше компанията му. Поинтересуваха се къде е приятелката му. Реши да се измъкне деликатно от ситуацията и излъга, че Евелина не се чувства добре и предпочита да си почине. Номерът мина и след няколко секунди си платиха и влязоха в сумрачната обстановка. В продължение на един час танцуваха. Но в главата си усещаше някаква необяснима тревога, която не му даваше мира.

Минаваха няколко минути след единадесет, когато той излезе от клуба и отиде до най-близкия уличен телефон. Извади един жетон и набра номера на Венилови. Отговори му Катерина, майката на Евелина. Поздрави я учтиво, извини се за късния час и попита дали дъщеря й се е прибрала. Гласът на жената прозвуча изненадано и уплашено. Мислела, че са заедно на дискотека. Краси сподели накратко за техния спор, избягвайки някои подробности. Но това бе напълно достатъчно, за да я доведе почти до паника. Решиха да се обадят на полицията, защото момичето никога не бе закъснявало толкова, освен ако не е с приятели, а никой не я бе виждал оттогава.

Търсиха я цяла нощ, а Краси бе неотлъчно до Катерина, изпаднала почти в истерия. Той се опитваше да разбере, но понякога едва се сдържаше да не й изкрещи да спре. В края на краищата него също го беше страх за Евелина, но не бе тръгнал да си скубе косата. Никога нямаше да разбере жените.

На сутринта, докато претърсвали плажа, намерили тялото на Русалката. Имала някои дълбоки наранявания, но нито едно от тях не бе опасно за живота. Била полумъртва, дали от загуба на кръв или от студената вода… Откарали я в болницата.

Веднага щом разбра хукна нататък, но пред вратата на болничната стая почувства нерешителност. Пое си дълбоко дъх и почука на вратата.

Влезе и изпита неволен ужас. Сигурно бе проличал на лицето му, не бе  особено добър актьор. Видът й бе потресаващ. Нямаше нищо общо с красивата и разгневена плувкиня, която познаваше. За момент си помисли, че е сбъркал стаята, но щом се взря в очите й, не остана и следа от съмнение, че именно това е Евелина Русалката.

Главата й беше обвита с бинт, единственото, което се виждаше от лицето й бе сковано като в лед. Ръцете й бяха отпуснати върху одеалото, напълно безжизнени. Погледът й бе впит в далечината, изкривен от мъчителна болка. Премести се леко и го фокусира хладно.

– Е? – в кратката дума се долавяше студенина. – Изглеждам ужасно, нали? Дори и с пластична операция белезите няма да изчезнат напълно. Мисля, че това е достатъчна  причина. Кой ли би искал да е с едно грозно чудовище? А доколкото те познавам, не си мазохист.

Краси остана без дъх. Приседна на леглото, опита се да хване бинтованата й ръка, но тя я отдръпна.

– Евче, за какво говориш? Добре ли си? Толкова се безпокоях за теб. Най-важното е, че си жива, сега трябва да си почиваш и ще се оправиш.

– Но не достатъчно бързо! Май наистина трябваше да дойда с приятелите ти и теб, за да избегна това, а? Малките камъчета преобръщат колата. Поздравления, скъпи! Сега имаш всички поводи да злорадстваш.

Кръвта му нахлу рязко в главата от избухналия гняв. Не можеше повече да се сдържа. Забрави за състоянието й, забрави всичко. В този момент му се искаше само едно нещо – да я удуши.

– Какво?! Намекваш, че може би… аз съм отговорен за това, което ти се случи! И как може, след всичко, което преживя, още да мислиш за това проклето състезание! Ти си непоправима, знаеш ли? Стигаш почти до лудост, що се отнася до това да се наложиш и всички да говорят за теб като за символ на вечната амбиция и непреклонност! И ако го спечелиш, какво? Нима си струва да жертваш всичко – приятели, семейство и щастие – заради едно абсурдно преследване на серия от победи? Извинявай, но не мога да го приема. А това, че не харесваш собствената си среда, означава само, че не уважаваш себе си. Слез на земята! И не се опитвай да ме изкараш виновен заради своите амбиции.

Очакваше да се нахвърли срещу него с юмруци, да изкрещи и дори да направи опит да го удари. Би се радвал, ако реагираше така. Щеше да бъде същата, каквато я познаваше. Бе очаквал да има болка, съжаление, разкаяние. Вместо това на пребледнелите й устни изгря цветето на смразяваща усмивка. Господи, не бе виждал по-страшна гледка в живота си.

– Прав си. Единствената ми цел е да постигам колкото е възможно повече рекорди във водата. Понякога може би наистина стигам до фанатизъм. Но това съм аз и ти няма да успееш да ме промениш. Просто не знаеш каква сладостна тръпка,  обзема цялото ми същество, когато се чувствам като морска царица. Това усещане  е част от мен, жизнена необходимост. В един миг, аз… самата се превръщам в част от безбрежен океан, чиято синя плът е разрязвана от безброй подводни рифове,  брулен от вятъра, но винаги е победител. Ако още не си го разбрал това е истинското лице на Евелина Венилова – победителката, Русалката, тази, която е по-бърза от кораб.

Но сега тя е обезобразена, временно разбита, само че скоро отново ще се изкачи на върха. Просто се нуждае от малко време. Моята грозота е добър претекст за теб да се разделим. Не, Краси. Не ми казвай, че сега съм твърде разстроена и не мога да разсъждавам. Самият ти си започнал да усещаш това, преди месец. Само че не искаше да си го признаеш. Има нещо дяволско в мен, на което не можеш да устоиш, и то е по-силно от мисълта ти. Нашата връзка е нетрайна, защото ние сме коренно различни. Не бихме могли да съществуваме хармонично. Затова използвай дадения ти шанс и се махни от мен. Намери някое момиче, което да ти подхожда. Бъди сигурен, че аз не съм това момиче.

Не бе очаквал да стане така. Беше предусещал, че ще скъсат рано или късно, но нямаше представа че ще се случи толкова бързо и рязко. И мислеше, че той ще сложи края. Жестоко се бе лъгал.

И колкото и да не му се искаше да признае, Евелина бе права. Не бяха родени един за друг. Тя бе като същество от друг свят, което не можеше и не искаше да разбере неговия. Много сполучлив прякор – Русалката. Не само заради уменията й във водата. Тя бе чужда и далечна като тези морски същества. И все пак винаги го бе привличала по необясним начин. Трябваше да сложат край, преди да са се наранили твърде много.

Стана и я погледна в очите за последен път.

– Сбогом, Евелина!

– Сбогом, Краси!

След като чу затварянето на вратата, тя се отпусна и затвори очи. Бе направила първата стъпка.

* * *

Главата й бе плътно опряна върху нажеженото стъкло на прозореца в стаята й. Всичко й се струваше невероятно нереално – движенията на листата, малкото хора по улицата и палещите лъчи на лакомото за жертви слънце. Усети как започна бавно да пробива път към съзнанието й, пронизвайки черепа  като с лазер, но не направи опит да се премести на по-хладно място. Не мислеше, седеше там като мъртва, със спуснати клепачи. Вътрешността й се бе кристализирала, бе придобила странно спокойствие, който измести гневните й изблици и отвори чисто пространство за ледената решителност, което я бе обхванало.

Прибра се при семейството си в понеделник. Лекарите настояха да я задържат още малко, но тя отказа. В края на краищата имаше наранявания, които зараснаха бързо. Скоро щяха да й направят пластична операция, но лекарите я бяха предупредили, че при подобни рани винаги остават белези. Лицето й никога нямаше да бъде същото.

От бузите й изскачаха няколко линии, пресичаха челото й и се сливаха в едно. Докато се прибираха, усещаше учудените и ужасени погледи на хората, но изобщо не я интересуваше. “Колко абсурдно!, мислеше си горчиво. Докато си прекрасна и способна, всички те харесват, обикалят те,  ласкаят те и ти се подмазват. Но когато си смачкана в калта и загубиш красотата си, всички се отдръпват и казват: “Какво? Ама аз тази изобщо не я познавам!”. Никой няма да протегне ръка на една осакатена спортистка. А някои от нас твърдят, че работят заради публиката. Нима тази тълпа от жалки лицемери го заслужава?”.

Тя го правеше само заради себе си, задоволявайки своя егоистичен инстинкт да побеждава, да се налага и да развива страстта си към морето. Нищо друго не я интересуваше, само да го направи. И проклети да са всички мижитурки, които я смятаха за бита карта. Като те скъсат, яви се пак!

Поради някаква неизвестна причина, очите й леко се навлажниха. По дяволите! Изтри ги и… с ужас погледна китката си. Ярка следа от кръв бе изписана върху нея. Тогава от ирисите й започнаха да се ронят кървави капки, бавно, бавно. Огромен парад от червени клетчици. Цялото й лице се обля в кръв. Всичко, което виждаше бе тази кръв. Премаля й, коленете й омекнаха и Евелина се строполи върху пода.

* * *

– Наистина съжалявам, госпожице.

– Няма нищо! Така е по-добре. Само, моля ви, не се обаждайте на майка ми и баща ми. Достатъчно им е тежко сега.

Бързаше да се измъкне от кабинета на любезния лекар. Имаше нужда да подреди мислите си. Всичко в главата й бе объркано. Излезе от сградата й пое по охладилите се вече улици. Не искаше да ходи към морето. Още бе твърде рано за нея.

Опита се да си припомни си събитията от последните часове. След като се бе свестила изненадващо бързо, разбра, че от очите й бе изтекъл близо половин литър кръв. Сигурно бе била в безсъзнание петнадесет или двадесет минути. Но течението бе спряло, а лицето й бе хванало противна червеникава коричка.

Изми се със студена вода и прикри кървавото петно върху паркета, макар още да се чувстваше слаба. Не останаха следи. Не искаше да тревожи Катерина и Михаил. Трябваше да отиде на лекар. Сигурно не бе нищо сериозно. Не биваше да стои на прозореца в тази жега. Облече се с нещо по-леко и тръгна към поликлиниката.

Доктор Маринов я прегледа внимателно. Изглеждаше странно обезпокоен. Евелина се престори, че не го забелязва. Направиха й доста изследвания. Вече започваше да се чуди какво толкова може да се е случило, когато влезе отново в кабинета, носейки купчина листовки. Чувстваше се изтормозена и нямаше търпение да получи отговор на въпросите си. Той криеше нещо, знаеше го. Не смееше да й каже направо истината. Накрая й обясни, че при нея се е проявила една изключително рядка нова болест. Появявала се главно във възрастта от седемнадесет до двадесет и четири. При отделяне на сълзи се получават силни кръвотечения, водещи до загуба на съзнание, памет и т.н. Била в напреднало състояние. Момичето възрази и заяви, че не е имала подобни оплаквания. Лекарят въздъхна и й обясни, че болестта се откривала едва в напреднал стадий. Засега обаче все още нямало открито лекарство. Най-вероятно й оставаха няколко седмици живот. Препоръча й химиотерапия. Евелина го помоли да не безпокои майка й и баща й, тя щяла да им съобщи  внимателно.

Само че Русалката нямаше такова намерение. Бе стигнала прекалено далече и сега знаеше, че така трябва да стане. Но защо ли? Просто чувстваше как някаква космическа черна магия настройва живота й в дадена посока. Състезанието, в което тя трябваше да се наложи, щеше да бъде края. Преди години това би я хвърлило в ужас, но сега я зарадва. Нямаше да я стресне. Усмихна се и докосна белега си. Първия знак. Звучеше налудничаво, но сега го приемаше като божествена намеса.

Неусетно се озова пред къщата им. Качи се умислено в стаята си и се отпусна върху леглото. Клепачите й тежаха под тежкото бреме на умората. Усети как се затварят и тя потъва в някакъв друг, нереален свят. Нейният кораб към съня пътуваше, пътуваше…

* * *

…към мрачните и черни пустини на кошмара. Тялото на Евелина се въртеше в леглото, стенеше, очите й бяха широко отворени. Духът й изживяваше всички онези неща, които обвивката само виждаше и не можеше да докосне. За първи път бе успяла да постигне  пълно отделяне между истинския свят и този на съзнанието си. Чувстваше, че поема контрол над себе си.

Навсякъде около нея бе само тъмна синя вода. Луташе се из безкрайното пространство. Опита се да стигне до дъното, само че колкото повече слизаше, толкова по изстиваше. Търсеше следи от тайнственото присъствие, чийто зов бе чувала толкова пъти, щом се взреше в морската лунна пътека. Но него го нямаше. Обзе я старият гняв, който я правеше така слаба. Нима бе измамена?! Извиваше се наоколо със странни движения и съскаше като змия. Бе сбъркала. Остави старата си кожа долу и потъваше в някаква нова личност, която я контролираше.

Тогава дочу името си – от същия нежен и мрачен глас, който бе дочула в онази вечер. Но този път много по-настоятелно. Постепенно всяко отделно изговаряне се забиваше като малка игличка в слуха й и това я подлудяваше. Идваше от най-различни посоки, издигайки се от най-ниската октава до пронизителен писък. Запуши ушите си, но не можеше да устои. Лудостта навлезе в нея като вкарано съдържание на спринцовка. Тогава някакъв невиждан вихър я сграбчи, улавяйки дъха й в ледена висулка. Широко отворените й очи гледаха към бялата стена, изникнала от нищото. Последва жесток удар и Евелина се строполи като прекършено цвете. Светът се завъртя пред очите й и синия цвят рязко отстъпи място на множество цветни спирали, в които се губеше. Те постепенно се врязаха в нея, оставяйки големи кървави следи по кожата й. Болката я разкъсваше, докато наблюдаваше как кръвта се стича и образува кълба, които я задушаваха. Кръв! Много кръв! Цели реки, които я обливаха, океани, изливащи течността вътре в нея с дълбоки сонди, стигащи до най-дълбокото й съзнание. Всичко в нея почервеня, разчупи се, срина се. Почти бе стигнала до тотално разрушение, когато и тази реалност се пръсна на парчета, режейки я със стотици стъкълца. Не можеше да сдържа виковете и им се отдаде напълно. Така или иначе нямаше какво да губи, защо да се спира!

Потънала в реката на собствената си кръв тя се понесе към безкрая с безумието на човек, който току-що се е събудил след тежка кома и не може да си спомни нищо от предишния си живот. Около нея избухваха огньове, които я изгаряха болезнено, остри ножове летяха около главата й, раздирайки най-горния слой на кожата й, котешки очи се впиваха в нея и зловещи крясъци пореха въздушното пространство. Това бе самият Ад, в който навлизаше бавно, но сигурно…

В един миг всичко това се стопи като лятна мъгла и изтерзаният й дух падна върху черен каменен под. Намираше се във влажна и студена стая. Големите свещи хвърляха зловещи сурови отблясъци върху стените. Единствената мебел бе голям трон, на който седеше една… русалка. Да, наистина! Отпусната назад, с гордо вдигната глава и дълга опашка със златисто зелени люспи. От кръста нагоре имаше изключително бяла кожа, на която изпъкваха два сини диаманта – нейните очи. Евелина почувства, че й прилошава. Колкото по-дълго я гледаше, толкова повече растеше чувството, че всяка сутрин наблюдава това лице – нейният собствен образ в огледалото. Не знаеше какво да каже, бе по-объркана от всякога.

– Здравей, мое дете! – каза сирената. Гласът й бе дълбок и плътен. – Най-после дойде денят, който чаках.

– К…какво искаш от мен? – успя да промълви.

Другата се усмихна загадъчно и протегна ръка към нея.

– Нищо, освен да ти разкрия истината за тебе. Ти не можеш да продължаваш да живееш по този начин, защото не си създадена за това. Време е да узнаеш своята тайна. Слушай ме внимателно, защото нямаш време.

Може би си се чудила коя е истинската ти майка, откъде произлизаш. Едно трябва да знаеш със сигурност – ти не си човек. Жената, която те е отгледала, е успяла да създаде човешкото у теб, но сега няма значение, защото скоро ще бъдеш отърсена от него. Ти, Евелина, си една от нас – русалките, които обитават най-великото нещо в този прокълнат свят, в тази зона, която е останала пречистена от целия боклук на света. Именно затова обичаш синьото море и се опияняваш от него. Защото това е истинския ти дом, в който ще живееш отсега нататък.

Момичето я погледна с невиждащи очи и вече малко по-успокоена се взря в русалката пред себе си.

– Но… защо тогава досега живях на брега?

– Когато се роди една млада сирена, трябва да преживее седемнадесет години при хората. Ако не се справи, бива наказана. В противен случай се завръща на дъното. Такава русалка става непобедима! И ти трябва да изкорениш всичко човешко от себе си!

– Не, не искам да вярвам в това! – изкрещя Евелина. – Аз не… не желая да бъда такава. Моля те, пусни ме…

Тя се опита да се изправи, но силите й я бяха напуснали. Падна и отново се нарани дълбоко. Кръвта плисна на всички посоки и тя започна да се гърчи.

– Не прави нещата по-лоши за теб! Ако се откажеш, ще бъдем принудени да те върнем на онова място, където беше преди малко. И мъките ще бъдат още по-ужасни! Това, че се съпротивляваш е знак че още не си го изкоренила от себе си. Но ти ще го сториш. Взри се в тъмната половина у теб, чуй ритъма на сърцето си и разбери коя си всъщност.

И тя го направи. Нямаше сили и смисъл да се противи срещу себе си. Щеше да излезе от тази битка победена. А какво ли я чакаше в онзи така добре познат свят, където се бе заблуждавала, че е мястото й? Вече бе време. Никакво връщане назад, нито съжаление. Вдигна гордо очите си към очакващата отговора й и твърдо изрече:

– Съгласна съм!

– Знаех, че си разумна! – усмихна се тя. После извади един медальон с формата на делфин от лунен камък и й го подаде. – Вземи го! По-късно ще научиш какво да правиш с него. И внимавай, защото последната крачка е най-коварна.

* * *

Рязкото връщане в тялото й подейства като електрически удар. Подскочи и изхвърли завивките си. Плуваше в пот и… може би още нещо. Хвана се за гърдите и усети как сърцето й удря като парен чук. Дишаше тежко и на пресекулки. Не можеше да си поеме дъх. За един кратък момент си помисли че всичко което бе чула и видяла, е плод на собственото й въображение. Но скоро се убеди в противното. Пръстите й напипаха малкия медальон. Когато го видя, разбра че всичко се бе случило.

Падна от леглото и вътрешностите й се изпразниха на пода. Но това бе отново кръв, цяла река, която се изливаше на потоци от разкъсаното й тяло. Влачеше се със сетни сили към банята, оставяйки ярка диря след себе си. Силите й я напускаха, огнената болка я пробождаше като хиляди мечове. Най-накрая, след цяла вечност, се отпусна върху белите фаянсови плочки. Изпищя, строполи се и главата й се удари в твърдия под. От носа и очите й започна да тече същата яркочервена течност, която я обливаше от всички страни. Покрита в буйна обвивка, Евелина се мяташе отчаяно и от това кръвта изтичаше… изтичаше…

Давеше се в реката на собствената си кръв, която я поглъщаше и задушаваше. Чувстваше, че умира и губи последните си сили. Мозъкът й експлодира, обагряйки стените на черепа в зловещо красиви карминени цветя. Сърцето й се пръсна на хиляди малки късчета, всяка пора от кожата й течеше като прогнил покрив. Да, това бе краят! С прострени ръце и широко отворени очи, тялото нямаше какво повече да каже.

* * *

Не бяха минали и двадесет минути, когато Русалката се изправи сред червената баня. Дори и следа не бе останала от онази болка, нито от изливащата се течност. Онова жалко създание вече не съществуваше. Така и трябваше. Хладна усмивка се плъзна по устните й.

Обърна се към огледалото. Видът на жената в него бе ужасяващ. Лицето й бе изцяло покрито от остатъците на предишния й живот, косата й бе сплъстена. Последните следи, които щеше да изтрие. Развъртя крана за студената вода. Загреба я с ръце и започна да се облива с нея. Остатъците падаха много по-бързо от колкото бе предполагала. Погледна отново и се видя съвършено различна. От бронзовия й тен не бе останало нищо. Мъртвешки бледа, почти като призрак, съизмерима само с бялата пяна на морските вълни. Докосна я. Бе останала само безжизнена леденостудена повърхност. Като на риба, като на русалка. Защото сега във вените й не бе останала кръв. Не се бе замисляла за това. Защото кръвта символизираше човешкото, което Катерина бе създала у нея. Сега Евелина го бе изкоренила до край, за да може да живее сред своите сестри. Не съжаляваше. Това бе нейната съдба. Сега, когато се бе отърсила от всичко това, можеше да продължи. Никой не бе в състояние да я победи.

Включи душа и без всякаква жалост помете всичко, което бе останало по пода. То вече не й принадлежеше. Само да изтриеше всички следи…

Напълно освежена и нова, Евелина отключи вратата на къщата и се отправи към брега…

* * *

Голямото състезание по морско плуване се проведе в един слънчев петък. По лазурното синьото небе нямаше и намек за облачна паяжина. Водата изглеждаше привидно спокойна и участниците спокойно можеха да се гмурнат и да покажат най-доброто от себе си. Днес беше решителният ден. Някои от тях бяха нервни, защото сравнително отскоро се занимаваха с този вид спорт.

Евелина стоеше настрани, потупвана по рамото от майка си, която я окуражаваше. Момичето се взря в тази жена много внимателно и дълбоко, защото знаеше, че я вижда за последен път. Единственото, за което щеше да е жалко бе че Катерина отново щеше да изпадне в същото състояние, както преди седемнадесет години. Но този път нямаше да стане чудо.

Очите й бяха вперени далече. Сега те също бяха коренно различни. От предишната им яркост бяха останали само два студени ледени камъка.

Наредиха се на старта. Свирката прониза въздуха и стотици тела се хвърлиха в синята бездна. Евелина бе придобила невероятни способности след пречистването си – бе станала много по-гъвкава, бърза и плуваше с по-голяма скорост. Пореше водата така, че другите едва успяха да я настигнат. Всички останаха изумени. Никога по-рано не се бе представяла по-добре.

Главата й влезе под повърхността, продължаваше да лети като стрела към целта си. Приличаше на моторница с нескончаема енергия.

Внезапно една от плувкините се вряза в нея и се опита да я блъсне назад. Русалката я погледна със смразяваща налудничава усмивка. Изви краката си, удари я, избута я още по-навън, направи двойно салто във въздуха  и сякаш кацна върху водата. Никой повече не посмя да опита някакви трикове. За всички резултатът бе ясен.

Момичето притвори очи и се взря в скалите отвъд финалната линия. Беше време! Хладна тръпка обзе цялото й тяло. Събра всички сили! Съсредоточи се върху лунния делфин! Само миг и… вече бе готова.

Пресече лентата и се насочи право към черния камък. Необяснимата сила бе  обзела тялото й до такава степен, че и да искаше не би могла да спре. С невероятен трясък тялото на Евелина се разби в мощната гръд на скалата, извисяваща се над морето.

Всички изпищяха от ужас, спасителни екипи се насочиха към мястото на катастрофата, макар на всеки да бе ясно че момичето е мъртво.

На брега Катерина се строполи върху пясъка, виейки от болка. Отново…отново се повтаряше онази вечер, когато бе разбрала, че е обречена на самотни старини. Но сега знаеше, че е завинаги.

* * *

А през това време Русалката плуваше бавно към самия център на морето. Наслаждаваше се на сладкия ритъм, който се откриваше долу. Никога не бе подозирала за него. Опашката й се влачеше безшумно зад нея. Най-после бе издържала на всички ужасни изпитания и се бе завърнала у дома.

Около нея наизскачаха други русалки, които малко или много приличаха на нея. “Добре дошла, сестрице!”, шептяха те. “Твоето време най-после дойде…”

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: