Ревност

Тя вървеше по коридора и се озърташе на всички страни. Струваше й се че всички я гледаха с осъдителни погледи, пълни с подигравка и презрение. Хладните тръпки на параноята я сграбчиха с железни пръсти за гърлото. Изгарящи пламъци плъзнаха по кожата й и ръцете й рязко се разтрепереха. Опита се да овладее конвулсията, но не успя и един учебник се изплъзна от хватката й. Той изтрополи зловещо на земята, звукът й се стори толкова силен, сякаш бе хвърлила камък.

  Докато се навеждаше да го прибере, чувството на изгаряща нервност не я напускаше. Всички очи бяха вперени в нея. Осъждаха я. Набелязваха я. Наказваха я.

Ето, вижте я, ето я лудата! Погледнете насам! Вижте този изрод на човешката природа! Хайде да я замеряме с камъни и да я пропъдим от селото!

Но разбира се, никой не бе обърнал внимание на малкия инцидент. Те бяха твърде погълнати от ежедневието за да я забележат. Всичко ставаше само в съзнанието й, но бе толкова реално, че всеки момент й се искаше да побегне назад като преследвано животно. Струваше й се, че отново дочува шепота на Гласовете.

Разтърси рязко главата си и отпъди предателските мисли. Беше си обещала, че този път наистина ще опита и възнамеряваше да изпълни целта си.

Да, всичко би трябвало да бъде наред. Ще си намери приятели. Ще започне да общува. Ще забрави за Гласовете, никога повече няма да опитва да си реже вените. Щеше да стане нормална.

Това бе просто сценична треска.

Повтори и потрети наум решенията, които бе взела, за да си вдъхне увереност. Но за съжаление не почувства облекчение.

Очевидно преходът щеше да е доста по-труден отколкото си бе мислила.

Погледна към часовника си и прокле наум. Щеше да закъснее, а не искаше да оставя лошо впечатление. Всичко зависеше от това как щеше да се представи този ден.

Насочи се към класната стая, към която я бяха упътили. Посрещна я море от непознати лица, които се извърнаха към нея учудено. Почувства се още по-неловко от напрегнатите им, изучаващи погледи, сякаш щяха да я купуват. Прехапа език и пристъпи напред с неуверена крачка. В дъното на помещението имаше един празен чин. Мислено благодари, че нямаше да има нужда да моли някой да седне до него. Използва момента, в който любопитството от първия поглед се бе поизпарило, за да седне.

Тъкмо се бе настанила удобно и започна да се чувства като царица на своя малък остров, влезе учителката. Погледна програмата, която й бяха дали и видя, че първият им час бе география. Насочи вниманието си към едрата жена зад бюрото. Имаше тънка тъмна коса, на места доста прошарена и бе облечена със стар, отдавна износен костюм. Очите й, зад очилата с дебели рамки, бяха тесни и от сивите им ириси лъхаха вълни от злоба. Тя отвори дневника и няколко минути съсредоточено се взираше в страниците. След това вдигна очи и фиксира момичето, седнало на най-задния чин. По устните й се разля самодоволна усмивка и тя се обърна към класа, без да сваля поглед, пълен с триумфираща ненавист.

– Ученици, като ваш класен ръководител, трябва да ви представям новите попълнения, за да можем всички да ги накараме да се почувстват като у дома. И затова, моля, запознайте се с Марина Иванова. Тя току-що се завръща в родния си град след тригодишно лечение в специализирана психиатрична клиника. Страдала е от шизофрения. – Усети как всички се обърнаха към нея и слабия им интерес премина бързо в жестоко любопитство, като това, което хората проявяват към някое рядко срещано животно. Като към цирково животно. Някои започнаха тихо да се кискат, други се намръщиха отвратени, а трети я гледаха иронично. Ледена вълна я прониза и целият свят, който се опита да съгради отново рухна на малки парченца стъкло, които се забиха болезнено в кожата й. – Но сега тя се е излекувала напълно, нали, моето момиче? – натърти зловещо госпожата, разкривайки лигавите си челюсти. – Вярвам, че всички вие ще проявите съчувствие и ще й помогнете да се интегрира в обществото на нормалните хора. – Отново натъртване, този път на думата “нормален”. – Е, това бе всичко. А сега кой ще отговори на въпроса, който зададох миналия път?

От този момент нататък, всички звуци се изпариха от съзнанието й. Мракът се спусна пред очите й рязко и внезапно.

Чувстваше се сякаш бяха произнесли смъртната й присъда.

***

Колкото и да не понасяше тази жена, тя безумно се страхуваше от края на часа. Знаеше какво ще последва. Всички щяха да наобиколят новата ученичка, да й задават въпроси, да хвърлят студеното си презрение в лицето й като някакво лепкаво желе. Щяха да се смеят и да подхвърлят шеги по неин адрес. А грозната вещица зад бюрото щеше да се хили самодоволно, изпълнила своя дълг. Марина усети резкия пристъп на гадене. Кошмарният ден щеше да става все по-лош. Може би щеше да й бъде по-добре да си бе останала там… Там поне всички бяха като нея и не играеше ролята на бялата врана.

Не, те точно това искат да ме накарат да повярвам! Няма да им се оставя!

Когато чу болезнения звук на звънеца, тя леко подскочи, а първичният ужас я скова, когато забеляза, че дори ужасното чудовище с очилата си тръгваше. Сега започваше истинската екзекуция.

Не…

Няколко минути след като започна междучасието, тя стана от чина и избърза с ускорена крачка към вратата. Никой не трябваше да я заговаря… Мисълта за общуване с тези същества, които щяха да подложат вътрешния й свят на дисекция, да изкарат наяве всички несъвършенства, я плашеше повече от всичко. Повече дори от подигравките и заплюването в лицето.

По някакъв начин намери тоалетната и се заключи вътре. Виеше й се свят и почти залитна. В следващият миг лежеше на пода и изпразваше вътрешностите си. Отвращението я заслепи и тя побърза да се изправи, макар че не се чувстваше добре. С неуверена крачка, Марина се добра до чешмата да се измие. Омразата й към мръсотията й бе мания, датираща от най-ранните й детски години. След като завъртя крана, се облегна на стената и затвори очи. Стоя така докато звънецът не я сепна и тя побърза обратно към класната стая.

Прекара всички други междучасия по този начин. Очевидното раздразнение на новите й съученици висеше във въздуха.

Знаеше, че рано или късно трябваше да се изправи срещу тях, но още се страхуваше прекалено много… Толкова много…

Най-накрая последният звънец удари и тя започна да прибира невротично учебниците си в плика. Колкото по-скоро се прибереше в квартирата си, толкова по-добре.

Уви, не бе познала. Излезе твърде рано от сградата, но там вече я чакаха три, съдейки по израженията им, доста враждебно настроени момичета. Те се усмихнаха зловещо, когато я видяха да се доближава. Бяха тъмнокоси, красиви и спретнати. И силни. Увери се в това, когато я сграбчиха за ръцете и я понесоха сякаш бе кукла на конци. Водеха я в задния двор на училището. Там, най-едрата от тях я допря до стената, а другите я сграбчиха за ръцете. Марина не смееше дори да диша от страх. Какво ли щяха да й сторят?

– И така… госпожице… Мисля, че трябва да те запознаем с някои основни правила тук. – Едрата, която явно бе тартор на групата, се наведе близко до нея. – Първо и основно правило, не искаме такива като теб тук. Ако имаш малко разум, ще се върнеш в лудницата или където там си била преди да се натресеш тук. Чуваш ли ме, ненормалнице! Разбираш ли какво ти говорим? Черен ще ти направим живота, така че най-добре се разкарай, докато още си здрава и читава. – За да подсили ефекта от думите си, тя й зашлеви жестока плесница. Марина се опита да сдържи бликналите сълзи, предизвикани повече от унижението, отколкото от болката. Прехапа езика си и се опита да се съпротиви. Но нямаше полза. Беше слаба и дребничка. Кой знае какво щеше да се случи, ако в следващият миг не ги бе прекъснал един нежен, но твърд глас.

– Престанете веднага! Пуснете я!

Чернокосата изненадано свали ръце от Марина и се обърна към новодошлата: висока, руса девойка с решителни зелени очи. Носеше къса бяла пола и черна блуза, които й стояха чудесно. На пръв поглед не се забелязваше и следа от несъвършенство по нея.

– Разкарай се, тъпа кучко! За коя се мислиш? Трябва да дадем на лудата няколко урока и някаква тъпачка като тебе няма да ми попречи, ясна ли съм? Не ми казвай, че и ти не искаш да й покажеш пътя към лудницата.

– Единственият, който се нуждае от такова упътване си ти. – В гласа на непознатата се разля насмешка. – Напоследък започна да прекаляваш, палавнице.

Другата внезапно пребледня.

– Не ми викай така.

– А защо не? Не ти ли викат така клиентите ти?

– Обеща на никого да не казваш, Мия!

– Обещанията са за това, за да се нарушават. – Мия пристъпи напред, а подигравателното изражение не слезе от лицето й. – А сега пуснете момичето, за да не разкажа на всички каква великолепна съученичка си имат. Нали не искаш да стане ясно, че си курвата на квартала, Деси?

Деси като, че ли щеше да каже нещо, но се отказа. После се обърна към дружките и им помаха с ръка. При този жест те освободиха Марина от желязната си хватка и тя се строполи на земята, неспособна да овладее конвулсиите си.

– Пак ще си поговорим! – изсъска заканително грубиянката в ухото й. – А ти внимавай, Мия! Клонът, на който седиш рано или късно ще се скърши.

И с тези думи те изчезнаха. Когато се загубиха зад ъгъла Мия се наведе към момичето и му помогна да се изправи.

– Добре ли си? – попита загрижено тя. Марина бе неспособна да отговори. Последните преживявания й бяха дошли в повече. – Хей, ти трепериш. Добре, успокой се сега. Няма страшно. – Изчурулика момичешкият глас.

Марина я гледаше с празен, неразбиращ поглед. Очите й бяха като на кукла със стъклени топчета на лицето. Всичко се бе случило толкова бързо, че нямаше време да го осъзнае. Взираше се в лицето на човека пред себе си, напълно убедена, че е плод на собственото й болно въображение. Желанието за подкрепа и приятелство у нея бе толкова силно, че го е пренесла в реалността… Разтърси глава. Как бе възможно, като девойката пред нея изглеждаше тъй истинска. Ръката, небрежно докоснала треперещите й рамене. Ароматът на цветя, лъхащ от косите й, ярките нюанси на очите й и ангелската усмивка. Нима един нереален образ може да изглежда толкова… плътен? Бе така объркана, че не смееше да мръдне от страх, да не развали перфектната илюзия.

– Наистина са те стреснали – рече замислено Мия и й помогна да се изправи. Марина погледна смутено надолу и установи, че дрехите й бяха попили обилно прахта от сградата. Прокле наум и се опита безуспешно да я изтупа. – Съжалявам за това. Ще се опитам да ги накарам повече да не те притесняват. – Тя чупна вежди и я погледна със съмнение. – Хей, какъв е проблема? Да не си няма?

Чак тогава момичето осъзна, че от нея се очаква да каже нещо.

– Аз… съжалявам… просто… – смотолеви, правейки усилия да изглади гласа си. – Сигурно ме мислиш за ужасна. Ти ми спаси живота, пък аз… искам… тоест… Благодаря ти.

Мия се разсмя, но различно от останалите. В този смях не се долавяше подигравка, нито презрение или злорадство. Беше изпълнен с топлина и съчувствие. Въпреки статуса си като отрепка на обществото, Марина имаше гордост и по тази причина рядко се извиняваше и благодареше. Почувства се странно, защото никога не бе попадала в подобна ситуация и не знаеше как да реагира.

– Ама и аз съм една… След всичко, което ти се случи. – Момичето направи пауза. – Слушай, ела да се измиеш, пък после може да идем някъде да пием нещо.

Марина изтръпна. Никой не я бе канил, където и да е и този жест й се виждаше най-малкото чудноват. Дали нещо не се криеше зад него?

– Ти вече направи достатъчно…

– Моля те… – Мия внезапно подскочи. – О, да не си помислила, че… – Засмя се отново. – Не, не се тревожи, скъпа, не си падам по момичета. Просто реших, че имаш нужда от разпускане след такъв ужасен ден. Знам едно страхотно местенце. Много малко от класа ходят там.

Марина прехапа устни. Какво пък, струваше си да опита. Дори с риск от ново унижение. Но нещо я караше да мисли, че това момиче бе различно.

– Добре… Само дано не ти създавам проблеми.

– О, не… пък и аз съм си бунтар по природа. – С тези думи, Мия отново обгърна раменете й, защото момичето още трепереше леко и я поведе обратно към училището.

***

Час по-късно и след няколко безалкохолни напитки, Марина почти бе забравила за неприятния инцидент. Уютното ресторантче, където седнаха беше наистина приятно, с мека, ненатрапчива светлина и тиха музика. Предразполагаше към покой, едно от онези места, на които можеш да стоиш цял ден и да не усетиш. Освен това Мия беше чудесна компания: интелигентна, умееше да говори за всичко, усмихната, забавна и с широки възгледи за живота. Имаше доста приятели и винаги бе готова да помогне. Изявяваше се в почти всички извънкласни дейности на училището и бе любимка на голяма част от учителите. С две думи тя бе идеалното момиче.

Марина трудно се привързваше, но в един момент усети почти сестринска близост към нея.

Двете решиха да вечерят тук, защото родителите на Мия отсъстваха от града и тя не искаше да стои сама вкъщи. А съквартирантката на Марина ясно бе показала неприязънта си към нея предната вечер.

– Впрочем, защо не разкриеш за това с какво се занимава онази Деси? Сигурно ще я обуздае.

– Уви, не мога да го докажа, моята дума срещу нейната. Само че тя адски държи на репутацията си и ако в училище се разпространи слух, това ще я убие. Затова мога да си позволя да я изнудвам от време на време. – Двете помълчаха за малко. – Е, повече аз говорих за себе си. Защо не ми споделиш твоята история? Ако не е проблем, разбира се.

Марина преглътна с усилие първата хапка от салатата си и се загледа в пода. Точно от този момент се страхуваше. Сега новата й приятелка щеше да започне да се държи изкуствено любезно, колкото до края на вечерта, а на другия ден нямаше да я познава…

– Не се тревожи. – Мия явно бе усетила настроението й, защото я хвана окуражаващо за ръката. – Коя съм аз, че да те съдя? Просто бих искала да го знам от теб. Днес се изприказваха доста версии.

– Ами, няма кой знае какво за разправяне – започна момичето след кратко мълчание. Отпи глътка от питието си.- В повечето случаи децата на шизофреници са нормални… Разбира се, има и изключения. Аз съм едно от тях. Не помня много добре майка си. Била съм на пет когато двамата с баща ми загинали при автомобилна катастрофа. Връщали се от вилата ни в планината. Тя е карала колата, въпреки че лекарите категорично й го били забранили. Разразила се гръмотевична буря. По средата на един тесен път, я обзел пристъп на параноя, изпуснала волана и двамата полетели в пропастта. – На гърлото й заседна буца. Мразеше тази стара, полузабравена история, която й бяха преразказвали толкова пъти, че почти се бе отпечатала върху челото й. – Или поне такава е официалната версия. Съмнявам се, че някога ще разбера какво наистина се е случило. – Усещаше ясно погледа на Мия върху себе си и ръцете й леко се разтрепериха. – По-нататък… преместих се при баба ми, на която много не й се занимаваше с дете Затова скоро ме настани в дом за сираци. Там прекарах по-голямата част от живота си. До момента в който болестта ми повече не можеше да бъде пренебрегвана и така попаднах в психиатрична клиника. А сега се опитвам да се върна обратно в нормалното общество. – Тя се засмя горчиво. – Живея с парите, които ми остави баба след като умря. Със съквартирантка от ада.

– А на теб… какво точно ти има? – Мия подбираше старателно думите си.

– Същото като на майка ми. Параноидна шизофрения. От малка чувам разни гласове. Преди беше по-често в съня ми, но постепенно се преместиха в реалността. Понякога имам халюцинации и изпадам в пристъпи на паника, страх ме е, че някой ме преследва. – Опита се да каже всичко небрежно, сякаш бе най-обикновеното нещо на света. Но напрежението висеше във въздуха. – Мразиш ли ме?

– Марина… – Мия се обърна към нея с прям израз на лицето си. – Вече ти казах, че не съм никоя, за да те съдя. Още повече за нещо, за което не си виновна. Можело е да се случи на всеки. Аз… не мога да те излъжа, че те разбирам. Може би единствено човек, който е минал през целия този ад, ще е в състояние да схване какво ти е. Не бих казала, че през живота си съм претърпявала много препятствия. Винаги съм била огрявана от слънцето. Не знам много за тъмната страна на нещата. И все пак… ако имаш нужда от някого, с когото да поговориш, с когото да споделиш, ще съм насреща. Понякога имаш предчувствие за някои хора. А на мен то ми казва, че си чудесен човек. Наистина бих искала да съм ти приятелка.

Тези думи бяха най-милите, които някога някой й бе казвал и тя едва сдържа сълзите си. Всичко беше толкова нереално, че главата й се замая. Тя облегна лакти на масата и се загуби в зелените очи отсреща.

– Да не би да ме ползваш като експеримент за опознаване тъмните страни на живота, защото си безумно отегчена? – попита Марина.

– А ти как мислиш? – отвърна й дяволито събеседницата й.

Двете се разсмяха и в този миг всякакъв остатък от лед помежду им се стопи. Прекараха остатъка от вечерта говорейки унесено. Не усетиха как бе станало време да се прибират.

Докато Мия вадеше парите от портмонето си, от там изпадна снимка на тъмнокосо момче.

–  Кой е този? – полюбопитства Марина.

–  О… това е Боби… Излизаме заедно от две години. – Тя леко се изчерви, докато подаваше на приятелката си снимката.

– Хубав е – промълви с безразличие последната.

–  Така е, и е най-добрият човек, когото познавам – заговори Мия, докато двете се насочваха към изхода. Навън нощта бе топла. – Знам, че сигурно ще ти прозвучи адски глупаво и старомодно, но е точно този, с който бих искала да съм за цял живот. Смешна ли съм? Не го бях казвала на никого, даже на него. – Тя се засмя замечтано.

– Не… Напротив, мисля, че е чудесно да имаш сродна душа.

Но съзнанието й бе объркано. Кой знае защо появата на този непознат я обезпокои. Изведнъж я облада параноята, че той може да й отнеме новооткритото щастие.

– В момента отсъства за три седмици, за уреждане на някакви семейни дела. Глупаво е, но дори толкова малко време ми се струва безкрайно. – Няколко минути вървяха без да кажат нищо. – Ами ти? Имала ли си някого?

– Кой? Аз? Да кажем, че кандидатите за момиче като мен не се редят на опашка. – Засмя се тъжно тя. В интерес на истината, никога не се бе интересувала от противоположния пол. Не че собственият я привличаше. Но бе била сама толкова дълго, че бе свикнала с това.

– Не се притеснявай, и твоят ред ще дойде.

***

Три седмици по-късно Марина лежеше на леглото в удобната стая на Мия и мързеливо наблюдаваше как приятелката й се суетеше около огледалото. Боби се прибираше днес и от вчера момичето бе особено оживено. Не можеше да разбере за какво беше цялата тази суетня. Та той бе просто едно момче! Нищо, за което да си губиш ума.

Ако се изключеше лекото й раздразнение, последните дни бяха най-щастливите в живота й. Никакви гласове вече не я навестяваха, а самотата на квартирата не й се струваше потискаща. Никога не бе имала толкова специална дружба с някого. За този прелестен период Мия се превърна във всичко за нея: майка, сестра, приятелка, изповедник. Бяха неразделни. Учеха заедно, излизаха заедно, русото момиче я запозна с повечето от близките си, споделяха си тайни.

Днес обаче стомахът й бе вързан на възел. Имаше лошо предчувствие. Страхуваше се от Боби, както от никой друг до сега и бе на път да го намрази.

–  Какво ти става, миличка, много си мълчалива днес?

–  Просто мисля… – промълви тя с привидно отегчение.

– Учудвам се, че успяваш в тази жега. – Мия се засмя и остави спиралата на масата. – Така как е?

–  Чудесна си, колко пъти трябва да ти го повтарям? – изсумтя Марина. – Ще изглеждаш чудесно дори и да се явиш пред него по чехли и пеньоар.

–  О, това е защото никога не си ме виждала сутрин.

–  Хайде, просиш си комплименти.

Звънецът рязко я прекъсна и двете момичета подскочиха.

–  Той е! – Тя стана и дръпна приятелката си за ръката. – Хайде, малката, нямам търпение да запозная двамата най-важни хора в живота си.

– Добре, идвам.

Отидоха във фоайето на просторния апартамент. Мия отвори и се хвърли на врата на момчето, което влезе. Същият от снимката, само че с леко набола брада. Имаше нещо в игривите кафяви очи, което я подразни. А когато Мия го обсипа с целувки, отново усети пристъп на гадене. Дали този тук наистина споделяше нежните чувства на това прелестно момиче? Дали не я използваше, а после да я зареже и да разбие живота й? Черните мисли натежаха, а червената мъгла на някаква тъпа, сляпа ревност засенчи погледа й.

– Боже, колко ми липсваше! – въздъхна влюбено Мия и чак тогава се сети за другото момиче. – О, съвсем забравих да ви представя, колко съм нетактична. Това е Марина Иванова, от скоро е в града и е новата ми най-добра приятелка. Надявам се да се разбирате добре, защото както вече й казах двамата сте най-важните хора в живота ми. Марина, разказвала съм ти за Боби.

– Приятно ми е, Марина! – момчето приветливо стисна ръката й, но си личеше раздразнението му. Навярно се бе надявал да завари Мия сама… Надявал се бе да ги оставят сами, за да може да я използва, за да задоволи нагона си. Колко похот имаше в очите му! Не я заслужаваше.

Марина осъзнаваше, че такива мисли са детински и трябва да се държи като зрял човек. Сигурно Боби е свястно момче, щом така е легнал на сърцето на Мия. Но нажеженото острие на ревността се заби в сърцето й и тя не можеше да го овладее.

Постара се да се държи прилично, но знаеше, че от сега нататък нищо нямаше да бъде същото.

***

И така стана. Мия не й обръщаше по-малко внимание от преди, но си личеше, че има някаква незабележима на пръв поглед бариера помежду им. Или поне така се струваше на Марина. Последната бе отчаяна, усещаше, че губи момичето, което значеше толкова много за нея. Ревността бе непознато за нея чувство, защото никога не бе имала нещо за да се притеснява за загубата му. Сега за пръв път в живота й се появяваше нещо красиво, а те се опитваха да й го отнемат. Срамуваше се, че бе толкова злобна и егоистична, но не можеше да преодолее агонията и страховете си.

А мисълта да сподели с Мия това я убиваше, защото знаеше колко  държи тя на Боби и подобни признания биха я отблъснали. Опита се да го приеме и да го хареса, но не успя. В нейните очи той продължаваше да бъде злодеят, мъчещ се да й открадне най-ценното съкровище.

Стигаше до крайности… Без да усети започна да прави намеци на Мия, с цел да събуди подозренията й. Говореше й за това колко привлекателен е Боби и колко момичета биха искали да са с него. Дали е сигурна, че той ще й бъде верен,  заобиколен от толкова изкушения? Но нямаше смисъл. Мия бе убедена в любовта му към нея…

И това не облекчаваше положението на Марина. Ревността стана толкова реална, че тя я изпитваше като остър нож, забит в тялото й. Острие, пълно със смъртоносна отрова, което я разкъсваше и не й даваше покой дори в съня. Събуждаше се, разтърсвана от мъчителни гърчове и часове наред не можеше да заспи от болка и омраза. Съквартирантката й се оплакваше, че често бълнува и само й пречи. Момичето окончателно се предаде, когато една нощ Марина се събуди рязко от кошмар и започна да плаче. Не можа да спре до сутринта. И тогава Катя се изнесе. Не си падаше особено по тази особа, но самотата напоследък бе започнала много да й тежи, а когато нямаше никой друг в стаята… бе мъчително.

Разбра, че не може да продължава така. Че ако криеше тези мисли и желания, пак щеше да полудее. Гласовете, халюцинациите, всичко това. Клиниката. Усмирителната риза. Шоковата терапия, когато станеше особено зле. Не! Нямаше да позволи да й се случи отново заради някакво момченце!

Затова, в деня в който се навършваше месец и половина откакто бе в това училище, тя помоли за помощ човека, който най-малко го очакваше.

***

Мия караше новата си кола към дома на Боби. Не се бяха виждали от два дни, защото тя бе много заета с учене, но сега бе напълно свободна. Напоследък отбелязваше обезпокоителния факт, че е станала твърде зависима от него. Понякога това я притесняваше дали Марина не е права, че прекаления контакт убива искрата.

Не знаеше, не се бе замисляла до сега.

Беше наясно само, че имаше нужда да го вижда и да бъде с него. Но от известно време забелязваше някаква сянка на тъга в очите на приятелката си. Дали Марина страдаше, че не й обръщаше внимание както в началото? Укори се, че е такава егоистка и не е забелязала по-рано. Момичето още бе крехко, тя бе първата й истинска “дружка” и може би се чувстваше заплашена от присъствието на Боби. Вероятно това бе причината за странните й коментари по негов адрес.

Мия въздъхна и стисна волана по-здраво. Животът понякога е толкова сложен.

Щеше да поговори с него, като се видеха. Вероятно двамата щяха да й помогнат да преодолее тази криза. Тя й бе близка като сестра и да я върне обратно към всичко това, което бе пропуснала през годините, в които бе затворена, се превърна в една от заветните й цели в последно време.

Тя ще се оправи.

Мия слезе от колата си и тръгна към къщата на Боби. Позвъни силно на звънеца, но никой не отвори. Продължи така около десет минути. Странно! Бяха се разбрали за единадесет сутринта. Обезпокои се и потърси резервния ключ под саксията. Влезе в дома, който вече познаваше като петте пръста на ръката си.

– Боби? – извика тя неуверено. – Боби, тук ли си?

Дали не му бе прилошало?

Отправи се към спалнята, с надежда, че се бе успал и не я е чул. Нищо не би могло да я подготви за гледката, която се разкри пред очите й.

Боби лежеше като мъртъв на леглото си, а до него, в предизвикателна поза се бе сгушила… Деси. Мия усети как целият й свят рухна като въздушната кула, която старателно бе градила.  Улови се за дръжката на вратата, за да се задържи на крака. После от гърлото й се надигна писък. Очите й се напълниха със сълзи и тя освободи целия гняв, напиращ в гърлото й.

Това събуди тайните любовници. Деси я погледна с високомерие и се изсмя победоносно. Боби с мъка отвори очи и я погледна така, сякаш не я познаваше. Опита се да се изправи и разтърка очи.

– Мия… – промълви с удебелен език и стана. – Какво…?

– Махай се! – изкрещя тя отново. – Как можа! Не с кой да е, а с нея! Как можа да ми го причиниш, Боби? Мислех, че ме обичаш!

– Явно е решил да пробва как е с истинска жена, малката! – засмя се ехидно Деси и се излегна като лъвица в чаршафите.

Мия не можеше да понесе повече тази гледка. Извърна се отвратена и побягна надолу по стълбите, като не спираше да плаче. Сърцето й кървеше. Бе чела за това, но не предполагаше, че в реалността измамата е толкова болезнена. Винаги бе имала всичко, а сега тази илюзия се пръсна на парчета.

Нищо не можеше да я върне назад, нито сърцето, което още биеше за него, нито крясъците му. Тя тичаше напред като сомнамбул, с единственото желание да се скрие от целия свят.

Скочи в колата си и подкара като бясна. Беше полудяла от ярост и мъка, ръцете й трепереха на волана. Всичко пред нея бе мъгла. Знаеше, че не бива да кара в такова състояние, но в момента й бе все едно какво щеше да се случи. Искаше да избяга…

– Какво съм сторила, за да ме накажат така! – изкрещя тя на нищото. Беше смешна, но не можеше да се овладее.

Накрая напълно загуби контрол над превозното средство, толкова силен бе удара. Но именно тези няколко секунди, през които съзнанието й бе помрачено, се оказаха решаващи за съдбата й.

Последва сблъсък, шум от изкривен метал и счупено стъкло и в следващия миг всичко потъна в мрак.

***

– Как можа да го направиш, проклета кучко! – Боби крещеше, обезумял от ярост и болка. Само за няколко часа животът му се бе преобърнал. Искаше му се да се събуди и да установи, че още е сутрин, че нищо не се е объркало така ужасно. Че Мия го чака някъде.

А сега бе късно.

– Само ти си виновна! Знаеш, че никога не бих те докоснал! Никога не бих докоснал друга. Направила си ми нещо! Изобщо не помня какво се е случило миналата нощ. – Той прекара уморено пръсти през косата си. – Деси, осъзнаваш ли изобщо какво стори! Тя още щеше да е жива сега! Ще те убия!

И той се нахвърли срещу момичето, но тя го спря, изкрещявайки в лицето му.

– Престани! Не аз бях в дъното на всичко. Стана само заради онзи проклет изрод.
–  Какво?! – Вече нищо не разбираше.

–  За Марина, за кой друг мислиш, че говоря? Проклетата шизофреничка сключи сделка с мен преди три дни. Знаеше, че мразя Мия и искам да й отмъстя. Уговорката бе да те пресрещна в заведението, да ти сипя хапче в чашата и после да спя с теб! Марина искаше Мия да те зареже, толкова ли си сляп? Защото е проклета ревнива кучка. Не ме намесвай! Нямах представа, че ще стане така. Не исках Мия да умре.

Той се отпусна на болничната скамейка напълно изтощен и замаян. Боже мой, през цялото това време момиченцето с невинните сини очички, което се усмихваше и едва проронваше по няколко думи, е крояло планове как да се отърве от него. И жертва на тази нелепост бе станала любовта на живота му. Усети как го обладава тъпата ярост. В този миг му се щеше да удуши проклетата змия.

Сякаш в отговор на мислите му, след миг тя се появи запъхтяна в коридора. Очевидно бе чула какво се е случило. При самия й вид той настръхна и я изгледа кръвнишки.

– Вещица! – изкрещя. – Проклета откачалка! За какво изобщо дойде тук?!

– Какво се е случило? – промълви момичето с нарастваща уплаха в очите. – Казаха, че Мия е претърпяла катастрофа.

– Тя е мъртва, изрод такъв, чуваш ли? Ти я уби!

– Какво?! – тя рязко пребледня и се разтрепери като лист. – Лъжеш ме!

– Единствената лъжкиня тук си ти! Деси ми разказа всичко! Какво си мислеше, че ще постигнеш! – той се нахвърли срещу нея като разярен тигър и я сграбчи за косата. Болката и ужаса в очите й бяха наслада за него. Тя щеше да си плати за всичко. Образът на смеещата се Мия, която само до преди малко бе жива, го задушаваше и хвърляше в неутолим гняв. – Ето какво успя да направиш. Ти я уби! Уби най-красивото същество на този свят, защото не можа да се справиш с комплексите си. Мръсница! Дано гориш в ада, за това, което стори.

– Не! Не! – изпищя тя, а сълзите се стекоха по бузите й. Приличаше на уплашено малко дете, на което са му казали, че любимото му куче е умряло.

– Но това е истината, колкото и да я отричаме! Боже, колко много те мразя! Ти трябваше да умреш вместо нея! Ти! Да те бяха убили още като си се родила.

– Не… не!!! Аз не исках да стане така. – Тя изпадна в истерия и падна на пода. Започна да лази пред краката му като молителка. – Не, не, кажи ми, че е една ужасна лъжа. Не може да е мъртва! Не може… Защо?! Не ми я отнемайте… Не ми я отнемайте.

– Колко си жалка! – промълви той без всякаква милост и я срита в ребрата. – Дори не заслужаваш да те докосвам. Ще се изцапам от дребната ти душица. Махай се от очите ми!

– Не… не… – тя продължаваше да лази по пода към изхода. Всички ги гледаха объркано. Момичето съвсем се бе побъркало от мъка. Но в момента не го бе грижа какво преживява тя. Сама си бе виновна.

Марина скочи на крака и избяга навън. Когато бе достатъчно далеч от болницата тя се строполи на колене и заплака както никога досега. Болката, която досега бе изпитвала бе нищо в сравнение с тази, която я разкъсваше сега. Мъртва… мъртва… мъртва. Още не можеше да възприеме тази зловеща и обричаща дума.

Колкото и жестоко да се отнесе към нея, Боби бе прав. Тя я бе убила със своята безсмислена, незряла ревност, с подозренията си и с безумния план. Вече нищо нямаше значение. Най-хубавото в живота й се бе изпарило и не знаеше дали щеше да може да живее с тази гибелна вина.

Деси навярно щеше да помисли за това малко, но после щеше да измисли някакво оправдание. А какво бе извинението на Марина, че се поддаде на примитивния си страх. Сълзите й сякаш се смесиха с кръв.

Усещаше, че хората я подминават уплашено, но това не я засягаше… Искаше да умре… Да се превърне в река от собствените си сълзи, да спре да чувства този ужасен нож. Бе извършила грях и сега си плащаше за това.

Тя дълго продължи да се гърчи като ранена на улицата.

***

Минаха няколко дни от погребението на Мия, когато Марина се реши да отиде на гроба й. Бе се чувствала толкова виновна, че дори не отговори на обажданията на родителите й. Не би могла да погледне тези хора в очите, без болката в душата й да се задълбочи още повече и вината да я обладае. Те бяха дали живот на един ангел, а тя им го отне.

Спря да ходи на училище. В тези ужасни часове само лежеше в самотната си квартира и се взираше тъпо в тавана.

Явно просто не бе създадена за нормален живот. Ако само си бе останала в лудницата.

Дали да не се самоубия…

Но това не би решило нищо. Не можеше да върне Мия.

– Какво правиш тук? – стресна я острия мъжки глас. Тя беше седнала до гроба след като сложи цветето, което донесе. Взираше се в камъка и се чудеше какво да каже за последно на скъпата си приятелка. – Нямаш право да си тук.

– Зная – промълви тя. В гърлото й отново бе заседнала буца. – Но не можех иначе… да си тръгна… без да се сбогувам с нея. Знам, че ме мразиш, ала аз наистина я обичах. – Сълзите отново започнаха да напират, но тя ги задържа.

– Не го показваше особено – отвърна Боби и се загледа в далечината със суров, непоклатим поглед. – Ако толкова я обичаше, нямаше да постъпиш така.

– Моля те, не ме измъчвай повече. Достатъчно е вината, която виси над мен като меч. Зная, че това, което сторих беше чудовищно. Опитай се да ме разбереш. Не исках да я загубя, страхът, че ще ми я вземеш бе твърде силен. Бях заслепена и глупава, а това струва живота й. Никога няма да си го простя.

– И аз никога няма да ти го простя – Гласът му бе студен и жесток. – Зная, че думите ми в болницата те нараниха. Но няма да се преструвам, че не съм ги имал предвид. Сигурно съм ужасен, но те бяха самата истина.

– Престани! – изкрещя тя срещу гърба му. – Да не мислиш, че си единствения, който страда? Да не мислиш, че всяка нощ не се моля да можех да дам живота си за да върна времето назад и никога да не бях правила това, което сторих? Мислиш ли, че ми е леко да се будя с вината, че станах причина за смъртта й? Да не мислиш, че на мен не ми се иска да бях умряла вместо нея?

–  Това, което не разбирам, Марина, е… – той притвори очи от болка. От яростта му не бе останала прашинка, бе решил да не я хаби. – Какво очакваш от мен? Да те съжалявам? Да ти простя? Искаш твърде много. Разбирам, че не ти е леко с това бреме, което сама си насади. Но ме боли твърде много…

– Бих искала аз да мога да получа прошката й. Да имаше начин да оправя нещата. Искам да изкупя вината си. – Тя се отпусна на зелената трева и се загледа в пръстите на ръцете си. Всичко й изглеждаше толкова безсмислено. Да седи тук, да се моли, да иска опрощение – каква полза?

– Не мога да ти помогна, Марина. – Боби смачка цигарата си и я хвърли на земята. – Ти ще намериш сама как да си платиш за това. Твърде много ме боли, за да се опитам да подкрепям и теб. А и не бих могъл. По-добре повече никога да не се виждаме. И без това след няколко дни заминавам. – Тя не каза нищо, продължаваше да се взира упорито в тревата, напълно безчувствена. – Съжалявам те, че си такава каквато си. Дано да има надежда за теб. Сигурно тя би го поискала.

Това бяха последните думи, които чу от него. Той се изправи и се отдалечи по гробищната алея. Разделиха се за да може всеки поотделно да събере парчетата на живота си, разбит от ревността – една от най-могъщите и разрушителни сили на света.

Марина остана в своя роден град и в същото училище само още малко, колкото да завърши гимназия. После се загуби в София, за да следва. Боби направи същото, но  не се засякоха.

Никой от двамата не успя да забрави Мия.

***

Четири години по-късно неизбежното се случи и те се срещнаха случайно в един магазин. Тя го бе видяла първа, но предпочете да не го поздравява, помисли си, че едва ли би му било приятно да я види, дори след толкова много време. Затова доста се изненада когато я повика по име.

– Боби! О, не можах да те позная, много си се променил.

Брадата му придаваше вид на отшелник.

– Да, така е. – Засмя се той. – Ти също. – Във вида й имаше нещо зряло и изстрадано, не бе някогашното срамежливо момиче.

Да, времето бе оставило отпечатък върху двамата и никога нямаше да могат да го променят. Но тогава на Марина й се стори, че долавя нещо друго в очите му. Сякаш бе изчезнала онази непримиримост и ярост спрямо нея. Дали пък не й бе простил? Едва ли. Тя самата още нямаше сили да прости на себе си.

– С какво се занимаваш сега? – попита го по-късно тя, когато седнаха в едно кафене. Колко странна и абсурдна бе тази среща. Те, някогашните непримирими врагове, да седят на една маса и да си приказват като стари приятели.

– Наскоро направих първата си самостоятелна изложба. Критиците бяха доста благосклонни. Ами ти?

– Уча, в момента завършвам. Информационни технологии.

– И как е живота ти? Щастлива ли си?

Тя замълча за миг и прекара пръсти през косата си.

– Всеки друг бих могла да излъжа, че имам страхотен живот, но не и тебе. Не мога да я забравя. Колкото и добре да се оправям, непрекъснато над мен виси онази сянка и ми напомня за греха. Едва ли ме разбираш, сам го каза.

– Разбирам те по-добре от колкото мислиш, Марина. Тогава бях твърде несправедлив. И аз самият прекарах доста време да се самообвинявам. Ако се бях досетил какво смята да прави Деси, ако не се бях подвеждал… До безкрайност.

– Не очаквах някога да го чуя от теб.

– Малко ме познаваш. Не минава и ден без да мисля за това какво би било, ако бях постъпил по друг начин. Но нищо не може да се промени.

Марина се взря в черното си кафе и се облегна с въздишка на стола. Чувстваше се преждевременно остаряла, и предполагаше, че с човекът срещу нея е същото.

– Мислиш ли, че тя би искала да живеем по този начин? Едва ли Мия се гордее особено с мен – каза тя.

– Точно затова исках да поговоря с теб. Прошката, която отказвах да ти дам ме тормози от твърде дълго време. Късно е да се обвиняваме и да се мъчим да променяме нещата. Нека я оставим да почива в мир, тя има право на това.

– А дали тя ще ми прости някога, където и да е? – Марина потрепери и се загърна по-плътно със сакото си.

– Тя вече ти е простила, знаеш го много добре. – Боби се усмихна и протегна ръка към нея. – Да заровим миналото, където му е мястото. Уморих се от всичко това. Нека сложим точка.

Тя се усмихна в отговор и прие ръката му, а заедно с това и дълго отлаганата прошка. В този миг и на двамата им се стори, че в небето над тях доловиха ангелската усмивка на Мия.

Дали те щяха да съумеят да изградят живота си наново, въпреки всички поражения и грешки от младостта? Дали сянката щеше да ги спохожда до деня, в който и тях ги посетеше Смъртта?

Никой не може да отговори на тези привидно простички, а в същото време тъй сложни въпроси. Но животът е една огромна загадка, лабиринт от възможности и решения, всеки погрешен избор би могъл да бъде фатален. Никога не би могъл да предвидиш бъдещето и резултатът от своите ходове.

И понякога дори това отричано, глупаво, хулено и клиширано чувство като надеждата би могло да ти помогне.

Advertisements
Comments
6 Responses to “Ревност”
  1. lilia каза:

    Зная за мислите на всички.Може ли катя да се е отказала.И ако е така Марина може ли да я замести???Аз не губя надежда.Вярвам че е възможно и че ще успеем.Все пак дявола не е толкова черен.

  2. melpomenalounge каза:

    Говори си, не ми пречиш.

  3. UZUMAKI каза:

    Хаха, тая психо-патка Лилия е ебати перпетуум мобилето 😀

  4. ikaria каза:

    Тя не знам какъв психопат е, ама вече взе да ми втръсва от нея. Леко ми омръзна тъпите й вогонски коментари да привличат повече внимание от поста ми, от друга страна не искам да трия коментари, освен ако не са откровено олидни. Накрая ще взема аз съвсем да психо-патясам, да я издиря и да й нацепя канчето, че да се свърши с това безумие.

  5. Preor каза:

    Три пъти ми спря НЕТ-а. Все не мога да го прочета…Продължавам.

  6. ikaria каза:

    Като го прочетеш, директно се прехвърляй на Хрониките. 😉 Тук повече няма да се публикува.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: